Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

— Бих искал — започна Роскоу, като вървеше до мен — да разбера по-пълно постановката за множествените реалности. Сигурен съм, че я има в ума ми, но не мога да я видя. Това е като мозайка от милион парченца — необходимо е само да ги съчетаеш и това е. Толкова е просто, че се чудиш как не си се досетил в началото.

Не би било лошо, помислих си, да се върнеше към мърморенето. По-малко би ме безпокоил. Тогава не би трябвало да го слушам, тъй като бих знаел, че са глупости. Но сега трябваше постоянно да давам ухо, защото в приказките му можеше да има нещо.

— Това е нова способност — нареждаше Роскоу — и тя много ме обърква. Чувство за околната среда, мисля, че би трябвало да се нарече. Където и да си, знаеш и усещащ факторите й.

Не му обръщах кой знае колко внимание, защото имах да мисля за много неща. Дори не бях убеден, че постъпваме правилно, като потегляме отново. Логически най-правилно би било да затворя люка, да потегля и да оставя планетата зад гърба си. Макар че ако исках да припечеля по-нататък, трябваше да взема шепа зърна, които да се изследват, за да се провери наистина ли съдържат познания. Бихме могли да си тръгнем, повтарях си, с чиста съвест. Цялата работа бе свършена. Целта на пътуването бе постигната и всеки бе получил онова, което е искал.

Пет-шест пъти се канех да се върна, но всеки път се отказвах. Като че ли някой ме подпираше с длан в гърба и ме караше да продължа.

Нямаше следа от големите зверове, които ни бяха гонили до града на влизане в него. Наполовина очаквах, че може да ни дебнат и почти съжалявах, че не е така. С лазерната пушка щях лесно да се справя с тях. Но ги нямаше и ние продължихме покрай голямата червена сграда, която дремеше под слънцето, покрай мощния дънер на дървото, открояващ се от километри, покрай шумната яма, която заобикаляше назъбения пън.

Пътят ни се видя по-кратък отколкото при първото пътуване. Бързахме като че ли ни чакаше нещо много спешно. А нощем Роскоу изглаждаше пръстта покрай лагерния огън и пишеше безкрайните си уравнения, като си мърмореше — донякъде на мене, повече на себе си.

Нощ след нощ, докато той пишеше и мърмореше, аз седях до него при светлината на огъня и се мъчех да си обясня защо сме тук, а не на много милиони километри в космоса, запътени към центъра на галактиката. И ясно си отговорих, че причината не е само Пейнт, макар че и той беше част от нея. Беше нещо повече — Сара ме теглеше през многото километри. Виждах в светлината на огъня лицето й с вечно падащата къдрица, с оцапаната от пътуването буза, с внимателно загледаните в мене очи.

Понякога вадех куклата от джоба на якето и се взирах в лицето й — в страшното, измъчено лице — може би за да залича другото лице, което виждах през огъня, може би с нерационалната надежда, че тези дървени устни ще се разтворят и ще заговорят, ще ми отговорят. Защото — отново нерационално — и куклата беше част от това, допринасяше за бъдещия сблъсък на огромни неясноти.

Накрая, след много дни, прехвърлихме едно възвишение и се оказахме пред последната част от пустошта, където хобитата ни бяха изоставили, където бяхме намерили купищата кости и Пейнт.

Пътеката се спусна, премина през равнина и отново се заизкачва в пустошта.

Далече зад нас нещо се движеше по пътеката — миниатюрна просветваща на слънцето точка. Наблюдавах я озадачен за миг, а после тя дойде в положение, когато се открояваше на по-тъмния фон отзад. Люлеещият се, поклащащ се галоп не можеше да се сбърка.

— Това е Пейнт — тихо се обади Роскоу до мене.

— Но Пейнт не би се върнал, без да…

Тогава се затичах по хълма, размахах ръце и завиках. Роскоу вървеше по петите ми.

Тя ни видя отдалече и ни помаха — малка жестикулираща кукла върху подскачащия Пейнт.

Пейнт се носеше като вятър. Кънките му едва докосваха земята. Срещнахме се в равнината, където Пейнт се плъзна и спря. Преди да мога да я подхвана, Сара сама слезе. Беше бясна. Както преди.

— Отново го направи! — извика тя. — Не можех да остана. Ти всичко развали. Колкото и да се опитвах, не можах да забравя какво ми казахте ти и Бух. Ти си знаел, че ще стане така. Предвидил си го. Затова и си изпратил Пейнт да ме доведе.

— Сара — възразих аз, — за Бога, бъди разумна.

— Не — изпищя тя, — ти слушай. Развали ми всичко. Открадна вълшебството и…

Спря изведнъж, а лицето й се изкриви, като че ли се опитваше да не заплаче.

— Не, не е така — продължи тя. — Не си само ти. Всички ние сме. С дребнавите си препирни и…