Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Бяха големи и грозни, приближаваха се бързо. Вече бях видял на какво са способни и нямах намерение да им се подложа и аз. Бързо се отправих към пътеката, която водеше към града. Щитът ми дотежа и аз го захвърлих. Сабята с ножницата се удряше в краката ми и аз започнах да разкопчавам колана й, но тогава тя ме спъна и аз полетях към земята. Тъкмо преди да се просна по лице, една ръка се протегна, хвана ме за колана на сабята и ме задържа достатъчно високо, за да не се ударя. Висях така залюлян и гледах как земята започна бързо да лети пред очите ми, а с крайчето на очите си видях, че краката на Роскоу се движат така бързо, че се бяха превърнали в неясно петно.

Боже мой, как тичаше само.

Опитах се да завъртя глава, за да се ориентирам къде сме, но се намирах така близо до земята, че не можах да видя нищо. Не ми беше удобно и позата ми беше неловка, но аз не се оплаквах. Роскоу преодоляваше разстоянията доста добре, много по-бързо отколкото ако беше се наложило да ме изчаква.

Накрая видях пред лицето си уличната настилка. Роскоу ме подхвърли и ме постави на крака. Бях малко замаян и залитах, но забелязах, че сме на тясната градска улица, по която вече бяхме минавали. Гладките бели стени все така се извисяваха към небето.

Зад гърба ми отекна сърдито ръмжене и злобно тръбене. Преследващите ни зверове се блъскаха в тясната цепнатина на улицата, хвърляха се яростно и безрезултатно, бореха се да ни достигнат, мъчеха се да се вмъкнат. Но ние бяхме в безопасност. Накрая ми стана ясно защо улиците са направени така тесни.

Призрачните кораби все още стояха върху белотата на космодрума, а огромните бели стени на града се издигаха наоколо като вътрешността на някаква огромна чаша. Пистата бе чиста както винаги и навсякъде цареше гробовно мълчание. Нищо не се движеше, нямаше и най-малък полъх на вятъра.

Сбръчканият, свит труп на джуджето висеше отпуснат и безжизнен в края на въже, привързано към една от таванските греди в склада. Самият склад изглеждаше същият — с натрупани едни върху други кутии, денкове и вързопи. От хобитата нямаше и следа.

В голямата стая, към която извеждаше платформата от улицата, каменните плочи все още си стояха с кръглия пулт за управление от едната страна. Една от плочите светеше и на нея се виждаше кошмарна картина от нещо, което приличаше на съвсем нова планета с бавно пулсираща полуразтопена, полукристализирала повърхност, осеяна от кратери с огненочервена лава, от дупки, изпускащи тънки стълбчета пара и пренагрята вода. Далечни вулкани бълваха лава и наситени облаци дим.

Роскоу беше свалил багажа и тубата с вода до самата врата след платформата, беше се навел и драскаше по пода, без да оставя каквито и да е следи, и за първи път не си мърмореше.

Продължих да троша дървената пейка, която бях донесъл от склада, и да слагам дърва в огъня, който бях стъкмил. Ето какво беше положението ми, мислех си — стоя тук като новопокръстен варварин в изоставен от по-висша раса град заедно с друг варварин, който се клати на края на въже в съседната стая и с един изкуствен интелект, зает с непознат за никого проблем, най-малко за него самия.

Беше невероятно Роскоу да знае с какво се занимава. Изглеждаше невероятно някой да го е програмирал да се занимава с изчисленията, които правеше в момента. Възможно ли беше, питах се, боят, който е изяла мозъчната му кутия, докато са я използвали като топка за поло, не само да го е лишил от здрав разум, но и да го е осенил с гениалност?

Слънцето бе отминало зенита си и долната част на улицата отвън бе потънала в сянка, но като протягах врат, можех да видя слънцето по горните етажи на извисяващата се сграда. А от горната част на града се носеше слабият, далечен шум от вятъра, фучащ покрай високите етажи. На по-ниското равнище изобщо не полъхваше.

Градът бе изоставен, но защо е станало това? Какво бе прокудило хората от него и къде бяха отишли те? Може би просто си бяха свършили работата, градът бе изпълнил предназначението си и те си бяха тръгнали, защото навярно имаше още планети, където биха искали да направят същото като тук. А би ли могла целта да е просто засаждане на дърветата — засаждането и внимателното отглеждане, докато станат достатъчно големи, че да нямат повече нужда от грижи? Би отнело векове, може би хилядолетия, преди дърветата да могат да бъдат оставени да растат сами. Проучването на терена, където да се засадят, самата предварителна работа биха отнели много години. Дори след изграждането на ямите, където да се складират семената, и след отглеждането на малките гризачи, които да ги събират, все още имаше много работа.