Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Бяха глупости, по-окаяни и от безсмислиците на Роскоу. Погледнах отново към листа и там глупостите продължаваха. Повдигнах част от страниците и извадих нова. „Страница 52“, пишеше в горния десен ъгъл. А текстът:

… колко е далече. Разстоянията са дълбоки. Нито къси, нито дълги, а дълбоки. Някои са бездънни. И не могат да се измерят. Не съществува уред. Лилавите разстояния са най-дълбоките. Никой не тръгва към лилавото. Лилавото не извежда никъде. Нищо не може да отиде до…

Върнах листовете в ковчежето, затворих капака и силно го притиснах, за да не се разсипят. Луд, помислих си, който изживява спокойната си лудост в странно омагьосана гръцка долина. И Сара в момента беше тъкмо там. Без да знае. Или без да се интересува, дори и да знае.

С мъка се удържах да не скоча и да не се разкрещя. Притисках с ръка себе си също както притисках ковчежето. Сдържах се да не скоча и да не хукна по обратния път.

Защото нямах право да го направя, казвах си. За първи път в живота ми се налагаше да мисля за друг, не само за себе си. Тя бе предпочела да се върне в долината. Там имаше нещо, което я привличаше. Дали беше щастие, чудех се аз и се запитах какво е щастието и колко струва то.

Найт е бил щастлив, докато е пишел глупостите си, без да знае, че са глупости и без това да го тревожи. Обвит в пашкула си от щастие, той в известен смисъл е достигнал набожно търсената цел на живота си и е доволен, като не знае, не го е грижа, че целта му е била илюзия.

Ако можеше поне Бух да е тук, помислих си. Макар че знаех какво би ми казал. Не можеш да се намесваш, би твърдял той, не бива да се намесваш. Беше ми говорил за съдбата. А какво е съдбата? Тя не е ли нещо, написано не сред звездите, а в гените на хората, нещо, което определя действията и желанията им, показва им как да достигнат съкровената си цел?

Самотата ме завладя и аз се приближих към огъня, като че ли светлината и топлината биха ме защитили от самотата. От всичките ми спътници беше останал само Роскоу, а у Роскоу нямаше нищо, което би могло да пропъди самотата. По свой начин той беше самотен също като мен.

Всички останали бяха достигнали полувидяната си и полувъображаема цел. Навярно защото са знаели, дълбоко в себе си, какво точно търсят. А аз, какво търсех аз? Опитах се да си представя какво ми се искаше най-много, но колкото и да се мъчех, не ми хрумна нищо.

Сутринта открихме куклата на Тък на мястото край нашата следа, където бе изпусната. Виждаше се много добре на не повече от два метра от пътеката. Трудно можеше да се разбере как не сме я видели преди това. Опитах се да определя дали точно на това място бяхме търсели Тък. Но не помнех никакъв отличителен знак.

Досега не бях имал възможност да я огледам добре. Бях я зърнал само веднъж, в нощта, когато бяхме принудени да останем в червената сграда в покрайнините на града. Сега, след като я огледах добре, можах да схвана пълното въздействие на тъгата, издялана грубо върху лицето й. Имаше две възможности, помислих си — или майсторът е бил първобитен човек, който съвсем случайно е успял да изобрази тъгата, или е бил опитен скулптор, който с няколко прости щриха е съумял да предаде цялата безпомощност и мъка на интелектуалното същество, изправено пред загадките на вселената и победено от тях.

Лицето не бе изцяло хуманоидно, но все пак имаше достатъчно черти, за да бъде свързано с човешкия род. Човешко лице, загубило нормалните си очертания заради контакта си с важна тайна — явно не тайна, която само е търсило, а тайна, пред която изведнъж се е озовало.

След като я бях взел, се опитах да я захвърля, но не можах. Беше пуснала корени в мене и не ми позволяваше да я оставя. Бе ме обладала и не ме пускаше. Поисках да замахна с ръката, която я държеше, но пръстите ми не поискаха да се отворят, а и ръката не се помести.

Точно така е било и с Тък, помислих си, само че Тък й беше доброволен пленник и намираше в нея привлекателност и значение, които аз не виждах. Може би защото тя му е казвала нещо, което той самият е искал да чуе. Или е виждал в нея състояние, от което и той е искал да избяга. Мадона, беше казала Сара и сигурно така й се е струвало, но аз не виждах никаква мадона в нея.

И така продължих по пътеката също като Тък, с проклетата кукла в ръка, като се ядосвах на себе си — не толкова, че не успявах да я оставя, колкото че това ме правеше своего рода кръвен брат на изчезналия Тък. Ядосвах се, че мога дори и по най-дребното нещо да приличам на него, защото ако имаше човек, когото да презирам, това беше именно Тък.