Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Преминахме голямото синьо плато, а зад гърба ни лилавите планини загубиха очертанията си и се превърнаха в лилав облак. Чудех се дали прехласването на Найт пред синьото, което личеше в първите страници на ръкописа, не беше отглас тъкмо на тези сини земи, които бе преминал, за да достигне планините и долината, като е оставил Роскоу на портите, а Роскоу по-късно се е замъкнал по пътеката и накрая е стигнал града, където — заради глупостта си — се е превърнал в пленник на джуджето.

След няколко дена, повече от скука, отколкото от любопитство, отново отворих ковчежето и извадих ръкописа. Започнах от самото начало и го изчетох внимателно — не наведнъж, разбира се, тъй като бе неясен и труден за разчитане, а и страниците бяха много. Изучавах го както учен, заточен в някой далечен манастир, би се ровил в тайни ръкописи. Мисля, че търсех не толкова данни, колкото исках да разбера що за ум е стоял зад това огромно и напълно ненужно дело, стремях се да достигна през скучните словесни упражнения до някакво зрънце истина, което би могло да е останало подсъзнателно в ума му.

Но там нямаше нищо или поне нищо, което аз можех да видя. Беше напълно неразбираемо, а по-голямата част и напълно неясна за всекиго освен за слабоумния автор, увлечен във възпроизвеждане на думи, от които трябваше да се освободи независимо от значението им.

Едва някъде към десетата нощ, когато бяхме само на два дена път от началото на пустинята, достигнах част от ръкописа, в която изглежда имаше някакъв смисъл:

… И тези търсят синьото и лилавото познание. Търсят го из цялата вселена. Залавят всичко, което може да бъде помислено или познато. Но не само синьо и лилаво, а от целия спектър на познанието. Откриват го на самотни планети, загубени далеч в пространството и времето. В синевата на времето. Улавят го с дървета и после го складират и пазят за часа на златната жътва. Огромни градини от могъщи дървета, които се издигат на километри в синевата. Попиват мисли и знания. Докато другите планети се къпят под златното слънце. И познанието е плодът им. Плодът е много неща. Той е храна за тялото и мозъка. Той е кръгъл и продълговат, твърд и мек. Той е син, златен и лилав. Понякога червен. Узрява и пада. Жъне се. Защото жътва е събирането, а плодене е растежът. И двете са сини и златни…

И се впускаше отново в глупави брътвежи за цвят, форма и размер, които — както навсякъде в ръкописа — се разглеждаха с особено внимание.

Върнах се и прочетох отново абзаца, прегледах внимателно и предишните страници, за да открия кои може да са „тези“, но не открих нищо.

Оставих ръкописа и останах до късно край огъня сериозно замислен. Дали този абзац не представляваше само разхвърляни брожения на полулуд ум, каквито бяха и останалите мисли? Или може би е единичен момент на прозрение, в който се описват действителни важни факти, поднесени в същия разпокъсан и мистичен стил? Или пък Найт е по-малко луд, отколкото си мислех, и всички нелепости в ръкописа служат само за прикритие на съобщението, което той иска да предаде на човека, попаднал някак на страниците? Това предположение изглеждаше малко пресилено. Ако съзнанието му бе достатъчно ясно, за да направи такова нещо, той отдавна би напуснал долината и би побягнал по пътеката с надеждата, че ще успее някак да се измъкне от планетата и да отнесе познанията си в галактиката.

Ако в думите му се криеше някакво послание, как бе стигнал до него той? Имаше ли някакви записки в града, които биха могли да разкрият истината? Или беше говорил с някого или с нещо и бе разбрал защо тази планета трябваше да е планета-градина? А може би Роскоу знаеше истината? Имало е начини, помислих си, Роскоу да се добере до нея, защото той бе все пак телепатичен робот. Макар че точно сега не изглеждаше такъв. Беше клекнал до мене, отново бе загладил пръстта и пишеше символите си, като тихо си мърмореше.

Едва не го запитах, но после реших, че не си струва. Бях убеден, че от този изпотрошен робот не може да се научи нищо.

На следващата сутрин продължихме и на втория ден стигнахме едно от скривалищата, доляхме тубата си за вода и взехме малко храна. Озовахме се пред пустинята с водата и провизиите, натоварени на гърба на Роскоу.

Движехме се добре. Отминахме полето, където се бях бил с кентаврите и продължихме, без да спираме, към дерето, в което бяхме намерили Стария Пейнт. Оставихме зад гърба си следите от огъня, край който бяхме прекарали нощта, разпознахме някои от следите по червено-жълтата земя. „Обикалящите“ бухаха в далечината, а от време на време виждахме и някои от останалите странни обитатели. Но нищо не ни попречи да продължим пътя си.