Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Сега и другите се присъединиха към нас, неясна, призрачна компания — Сара яздеше Стария Пейнт, Тък крачеше с дългото си кафяво расо и водеше за ръка препъващия се непохватен Джордж Смит, Бух проучваше далече напред, както винаги изследваше пътеката, а аз открих, че му викам, нещо глупаво, тъй като той не можеше да ме чуе. В някои моменти наистина си мислех, че са с нас, а друг път ми беше ясно, че ги няма. Но дори когато знаех, че ги няма, все пак се утешавах — поне си ги бях представил. Едно нещо ме смущаваше. Тък винаги носеше куклата притисната към гърдите, а аз я държах в джоба на якето си.

Куклата вече не се прилепваше към ръката ми. Можех да я махна, но продължавах да я нося. Не знам защо. Някак чувствах, че трябва. Нощем сядах и я разглеждах — полуотвратен, полуочарован, — но изглежда нощ след нощ отвращението намаляваше, а очарованието нарастваше. Или седях и гледах куклата с надеждата, че някой ден ще успея да проумея всичко, което виждам в лицето й, или четях ръкописа, който продължаваше да гъмжи от безсмислици, докато накрая се появи:

… Дърветата са извисености. Дърветата се простират нагоре. Никога не им стига. Никога не престават. Вярно е това, което пиша за дърветата и за плененото познание. Върховете им са газообразни, сини изпарения…

Вярно е това, което пиша за дърветата и за плененото познание…

Дали това единично изречение бе поставено сред останалите глупости, за да подсили и да потвърди написаното преди толкова много страници? Още едно просветление на фона на всички нелепости? Звучеше примамливо, но нямаше как да се провери.

Следващата вечер довърших ръкописа. Не срещнах нищо повече.

А на третата вечер забелязахме града — далече пред нас, като устремена към небето снежна планина.

Дървото все още лежеше там, където го бях повалил с лазерния лъч. Назъбеният му дънер се забиваше в небето като огромно копие. Стволът му се простираше на километри наоколо с увехнала вече растителност, под която се виждаше дървената основа.

Зад него се виждаха контурите на червената каменна сграда, в която бомбардировките на дървото ни бяха накарали да се скрием. Докато я гледах, чувах отново, в паметта и във въображението си, звука от милионите криле под покрива, които летяха от никъде към никъде.

Откъм дървото лъхна неприятен и кисел мирис и когато се приближихме, видях, че подобното на градина място, което се беше простирало около дънера, сега бе вдлъбнато и се бе превърнало в яма. Вонята идваше именно от ямата и аз видях от могилата, на която стояхме, че вътре има лигави скелети — със странна форма, но несъмнено скелети, — които плуват в мазната течност, изпълваща ямата до половината.

Бе пожертван не само един живот, казах си, не само животът на дървото, но и на цяло общество — малките, плачещи и скимтящи същества, които се бяха струпали, за да ни изобличат, а сега и това, другото общество, живяло в резервоара под дървото. Живот, който бе някак тясно свързан с дървото, който не можеше да продължи след смъртта на дървото, който може би бе съществувал само за да поддържа живота на дървото. Огледах се за някои следи от скимтящите същества, които вече също би трябвало да са умрели. Нямаше никакви следи. Зачудих се дали те в смъртта си са се изсушили дотолкова, че след това са били разпръснати от вятъра.

Аз съм виновникът, помислих си. От моята ръка бе излязла смъртта. Смятах да убия само дървото, но бях унищожил още много живот. Чудех се какво ли ми е станало, че да започна да мисля така. Сами си бяха виновни, нали? Дървото ни бе нападнало и аз имах всички морални и правни основания да отвърна на удара. И всичко бе станало както трябва, мрачно добавих за себе си аз. По време на целия ни дълъг път до планините и по обратния път сега нито едно дърво не ни бе нападнало. Някак се бе разчуло: оставете този човек на мира, той е по-лош от отрова, ако се закачате с него. Без да знаят, че вече нямам лазерна пушка и явно без да искат да проверят.

Почувствах, че Роскоу допира рамото ми и се обърнах да видя какво иска. Той сочеше назад, по пътеката, откъдето бяхме дошли.

Тогава ги видях, цяло стадо. Не можеше да се сбъркат. Бяха в плът и кръв — огромните зверове, чиито кости бяха струпани в дерето, откъдето бяхме спасили Пейнт. Бяха наистина масивни — тичаха на огромните си задни крака, опашките им се влачеха след тях, за да балансират голямата тежест на телата и главите им. Предните им крака бяха вдигнати и в краищата им блестяха остри нокти. Главите им ни се хилеха и дори от това разстояние изглеждаха злобни. Може би ни бяха следвали отдавна, но сега за първи път се показваха.