Емилио Салгари: По суша и море

Обърнах се.

Човекът, който бе произнесъл тези думи, така приятни за мене, набързо изпразни голяма чаша ром. Той стана и дойде до нашата маса.

Неговият вид ми се видя много по-малко приятен от думите му. Той беше гигант с височина метър и деветдесет, набит, с телосложение, което не позволяваше никакво съмнение за херкулесовата му сила. В лицето му имаше нещо грубо и малко обезсърчаващо. Червеният и лъчист нос издаваше в него пияницата, а малките подозрителни очи — упорития блудник.

— Аз съм капитан Варак — каза той — и много се радвам, че имате диплом за капитан. Плували ли сте някога?

— Не — отвърнах.

— Не се ли боите от морето?

Той седна срещу мене и ме загледа.

Не отговорих на тоя въпрос, понеже го намерих глупав.

Обаче капитан Варак бе доволен от изпита и започна да величае влекача „Само Италия“, предлагайки да ме вземе на борда като помощник.

И в дълъг и донякъде несвързан брътвеж, подхранван от бутилка ром, която си бе поръчал, капитан Варак изброи за насърчение множество предимства, на които бих се радвал, ако стана помощник на борда на неговия влекач.

— По-добре не бихте могъл да започнете кариерата си, драги момко. Чашка ром? Добре е…

— Не, благодаря. Не пия ром.

— Тогава джин? — каза той, отпускайки върху масата огромния си космат юмрук.

— Не пия ликьори, господин капитан… По-добре да говорим за влекача.

Гигантът се засмя, показвайки едно съкровище от черни перли. Той изглеждаше много учуден, че не пия. Очевидно намираше, че това жалко въздържание е в открито противоречие с пламенния ми ентусиазъм към морския живот. Погледна ме примирено и отвърна:

— Добре, добре! Ще пиете джин и още хиляди други дяволи, когато ще играете танца на Сан Вито… За да може човек да плува, трябва да танцува. А да видите само каква музика!

И за да ми покаже как ще трябва да танцувам, стана и започна да разтърсва цялата си великанска грамада, от което подът затанцува, а бутилките зазвънтяха по цялото кафене. После седна засмян и каза:

— Тези движения са полезни за здравето. Помагат за смилането на пушеното месо, а не пакостят и на възпитания човек, нали? Но аз се шегувам. Да говорим сериозно.

Наля си още ром. Почнах да разбирам, че за да говори сериозно, той имаше нужда от много ром.

Братовчед ми, който присъствуваше на разговора, ми хвърляше от време на време умолителни погледи, искайки да каже: „Мисли добре, преди да приемеш!… Струва ми се, че си попаднал твърде зле на тоя пиян морски вълк.“

Не се и мъчех да открия повече какво иска да ми каже. Бегло си помислих, че съдбата изпраща пред мене тоя гигант, подобен на Дон Кихота. Нима не можех да се сражавам с един гигант?… Впрочем, капитан Варак имаше и някои сантиментални трепети, които издаваха в него зачатък на духовно благородство.

Но какво да му мисля толкова? Трябваше да започна моята кариера и не можех да придирям веднага за най-добрия капитан.

В заключение, приех с възторг.

Името на влекача „Само Италия“ звучеше като благопожелание в моята фантазия.

Капитан Варак, като пресуши и дъното на бутилката, стана и ми протегна голямата си космата ръка.

— Господин Емилио — каза, — ако пожелаете да плувате на моя кораб, вие ще намерите всичко, което може да ви направи добър моряк.

Потръгна, па се спря:

— Знайте, че храната ще бъде превъзходна и ние ще бъдем винаги в чудесно съгласие.

Той си отиде, след като се разбрахме за всички подробности.

Едва стигнах на борда, капитанът даде заповед да тръгнем.

Влекачът не притежаваше, доколкото можах да забележа от пръв поглед, всички ония съвършенства, които капитанът ми описа с чаша в ръка. Стори ми се, че е готов да рухне. Но какво от това?

В момента на тръгването като че бях изпил всичкия ром на капитан Варак; бях пиян от радост при мисълта, че започваше пътят ми по непознатия свят. Всичко изчезна за смаяните ми очи — родители, другари, всичко, което обичах. Не помислих дори за сълзите, които майка ми сигурно проливаше в тоя час. Една — единствена мисъл подчиняваше всичките ми впечатления: тръгвах към бъдещето си!

Лошо време, нетърпими горещини, морски бури, корабокрушения, нищо не би ме уплашило. Моят кураж щеше да превъзмогне всяка пречка. Щях да покажа на всички какъв безстрашен моряк съм.

В това време очите ми трябва да са блестели необикновено. Лицето ми трябва да е издавало неизмеримото ми вътрешно опиянение. Цялото ми същество трябва да е трептяло от ентусиазъм, тъй като един човек ме наблюдаваше любопитно със странно изражение на състрадание и присмех.