Емилио Салгари: По суша и море

Така, без да се усети, майка ми подготвяше своята и моята съдба.

Но кой знае, може би даже и без тия разкази в мене щеше да забушува със същата сила неспокойният дух на моята прадядо.

Морето имаше над мен истинско обаяние. Не мислех възможен друг живот освен живота на човека, който се доверява на океанските вълни, за да се понесе от съдбата и урагана към нечувани геройства по незнайни земи. Там всички диви инстинкти намират свободен полет. Хората се опияняват от борбата с грозното в природата и в тая борба волята и смелостта са единствените необходими добродетели. Струваше ми се, че един човек може да се нарече такъв само след като излезе от условностите на цивилизацията, за да се понесе по необятното царство на неизвестното. Целият свят трябваше да се изследва и всички бяха длъжни да се хвърлят в завладяването на Земята.

И с тези бурливи мисли в главата наивно се питах понякога: какво ли правят в малките си къщи, по тъмните магазини и безделническите кафенета толкова веронски младежи, които губят по тоя начин най-хубавото време от живота си, вместо да се хвърлят презглава в приключения по суша и по море… Особено по море. Понеже бях убеден, че всеки човек трябва да стане моряк.

А сега ще си призная един плачевен недостатък. Нямах никакво желание да се уча. Училищните чинове винаги ми се струваха инструменти за мъчение. С перото си обичах да правя само скици и рисунки. Към изобразителното изкуство без съмнение имах предразположение. Моите тетрадки, моите учебници и атласи, стените на къщата и рамките на вратите ни знаеха това. Знаеха го дори ръкавите ми. Всяка бяла повърхност представляваше за мене рисувателен лист и нещо ме караше да го покривам с най-чудни и разнообразни рисунки. Естествено, това бяха диви и моряшки сцени, в които романтичната ми страст се проявяваше в скициране на реално-фантастични фигури.

Но за необуздания ми стремеж към приключения, който ме възпламеняваше, мирните ми и безвредни рисунки не бяха достатъчни. И тогава се проявявах… върху главите и гърбовете на училищните ми другари.

Един стар и добър учител често ме пощипваше по бузите, като казваше една дума, чието значение не разбирах.

— Знаеш ли, Емилио, страх ме е да не си болен…

— Аз? Съвсем не!

— И все пак ти си болен и от твоята болест не се оздравява.

Аз се смеех в лицето на стария учител с хубавата безочливост на момче, което има здраве и за другите.

Той чукаше с огромната си табакера, хвърляше ми няколко лукави погледа и заявяваше малко театрално:

— Ти си болен от донкихотство.

Тогава тази дума ми беше съвсем непозната. Не знаех дори за съществуването на безсмъртния герой на всяка благородна лудост. По-късно се убедих, че учителят ми отчасти има право.

Едно зрънце от болестта на Дон Кихот кълни в душата на всички ония, които обичат приключенията и са готови да се бият срещу вятърните мелници и омразните чудовища на действителността.

Но нима трябва тази болест непременно да се лекува?

Не знам.

И днес, след като няколко пъти вече кръстосах света без никаква материална облага, подбуден от порива винаги да открия по нещо ново и да помогна на някого, и днес още мисля, че малко донкихотство не вреди на човеколюбието.

По това време, без да съм чул нещо за безсмъртния рицар, намерих… намерих една Дулцинея 2 2 Както е известно, Дулцинея е тази, на която Дон Кихот бе обрекъл сърцето си. — Бел.прев. , която трябваше, не по своя вина, да възбуди в мен най-силната омраза в живота ми — толкова силна, че и сега понякога се разтърсвам от нея.

Как непредвидено се изнизват отделните ни преживелици!

Ако на дванадесет години не бях се влюбил в една привлекателна англичанка, може би нямаше да описвам живота на най-върлия противник на Англия — Сандокан, нито историята на малоазийските пирати.

Но полека. Забелязва се един любопитен стремеж, •когато пишем спомени за собствения си живот. Бихме искали да разрушим времето и реда на събитията, за да погледнем живота си като на длан.

Може би тоя, който се запретва да пише спомените си, изглежда вече пътник за другия свят.

В оня миг на тежко изпитание, когато човек съзре смъртта, изведнъж в мисълта му проблясва целият минал живот. За миг се повтарят ясно като сега всички епизоди от това, което е било.

Защо? Аз често съм търсил причината на това необикновено явление, което изпитвах толкова пъти. Питах даже професори по психология, но никой отговор не можа да ме задоволи.