Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

В този момент от брега някой извика: „Тирският търговец държи етруската. Знам това!“

— Фегор! — уплашено извика Фулвия.

— Спуснете лодката, Сидон! — каза Хирам на кормчията и моряците си.

— Остави ги на мен, Хирам! — прекъсна го Фулвия. — Аз ще му обещая, че ще стана негова жена и ти ще останеш свободен.

Но Хирам леко я отстрани и се спусна в лодката.

Фегор, който стоеше на брега и наблюдаваше с горящи и ненавистни очи гемията, не забеляза бързо плъзгащата се по вълните лодка. Той съзря Хирам едва когато последният му пресече пътя за отстъпление.

— Е, шпионино! — иронично каза той. — Този път няма да можеш да избягаш. Защитавай се или ще умреш.

Фегор се огледа бързо наоколо. Наистина беше невъзможно да се избяга. В краката му бясно и страшно се плискаха вълните, наблизо нямаше никой, а Хирам стоеше пред него неумолим и страшен.

— Въпреки че толкова вярно служиш на Съвета на сто и четиримата — продължи Хирам, — това няма да те спаси. Защитавай се и умри като мъж.

Фегор, отстъпил почти до самото море, извади най-после меча си; това беше от ония страшни оръжия, които имаха само иберийците.

Очите му горяха от ярост и злоба. Със светкавично движение той отметна от плещите си черния плащ и остана с лъскавото си въоръжение: на главата му имаше прекрасен шлем, а плещите, ръцете и гърдите му бяха покрити с красива ризница.

Мечовете се кръстосаха със зловещо кънтене.

Още от самото начало Фегор разбра, че противникът му е по-силен. С оръжието си той нямаше да може да се спаси. Затова прибягна до подлост: навел се мълниеносно, той загреба с шепа пясък и го хвърли в лицето на Хирам. Последният затвори очи и се дръпна назад. Фегор чакаше този момент и бързо побягна покрай брега. Но Хирам беше закрил очите си с ръце и видя бягството на подлеца. С няколко скока го настигна и тежкият му меч с все сила се стовари върху плещите на Фегор. Фегор се олюля и изпусна меча си, но намери сили да извика: „Чакай! Не ме убивай. Имам нещо да ти кажа.“

— Или искаш пак да се опиташ да избягаш? — иронично го попита Хирам.

— Няма къде да бягам — мрачно отговори шпионинът. — Остави ме да ти кажа няколко думи, пък после можеш да ме убиеш.

— Добре — съгласи се Хирам. — Да видим какво имаш да казваш.

— Най-напред исках да те попитам дали обичаш етруската?

— Защо искаш да знаеш това? Но добре, ще ти кажа: моето сърце отдавна и завинаги принадлежи на дъщерята на стария Герман.

— Защо тогава я спаси с риск за собствения си живот?

— Защото някога аз почти го бях загубил и тя ми го върна.

— Тогава можеш вече да ме убиеш. Но почакай още малко. Когато видиш Фулвия, кажи й да не се връща при майка си. Аз бях там и я чаках … и от яд убих майка й.

— Какво? — извика Хирам, като замахна с меча си. — Сега вече напълно заслужаваш смъртта си.

Но мечът му разсече само въздуха: отпочиналият Фегор с един скок се беше хвърлил във водата и мрачните вълни едната го скриха.

Хирам напразно го търси след това: не се виждаше нищо друго освен издигащите се бели гребени на тъмните вълни.

„Ако е потънал — мислеше си той, докато се качваше в лодката, — то и моята тайна е погребана и аз няма защо да се боя от Картаген. — А за Фулвия. Бедното дете! Как ще и кажа, че този подлец е убил майка и?“

На ранина към гемията пак почнаха да прииждат търговци: сделките вървяха бързо и върху палубата не остана почти нищо. Скоро обаче към кораба заплува една богато украсена лодка. В нея седеше чудно красива девойка. Като видя лодката, Хирам стана неспокоен и не чуваше дори онова, което го питаше застаналата до него Фулвия.

Излегналата се в лодката красавица беше Офит. Тя още отдолу бе видяла Хирам и девойката до него. Когато се качи горе, не издържа и попита ядно: „Нима тирските мореплаватели имат обичая да водят със себе си жени?“

Хирам с усмивка й разказа коя е Фулвия и как е попаднала на кораба му. Разказът му не разсея подозренията на Офит. „И ти заради една робиня си изложил живота си на риск?“ — попита тя, вглеждайки се в лицето му.

— Мислех, че постъпвам добре — огорчен отвърна Хирам. — Робиня? Тя не беше такава, когато ме спаси.

Картагенката се усмихна виновно.

— Не бях права — каза тя. — Но ти знаеш, че когато някой обича, винаги се страхува да не му отнемат любимия човек. Доведи я при мен. Искам да я видя и ако ми хареса, а и ако ти нямаш нищо против, ще я взема при себе си.

— А ако я познаят?

— Какво от това? Кой ще се осмели да я открадне от дъщерята на Герман? — гордо попита Офит. — Ще я отведа с мен в Утике и после ти ще вземеш и двете ни.