Емилио Салгари - Тронът на фараона

С колебливи крачки юношата тръгна към малката горичка от пресни палми, зад която смътно се рисуваха очертанията на постройка със странна форма, зад която се открояваха надгробни паметници, пирамиди от средна величина и полуразрушени колони на отдавна изоставени храмове.

— Миринри! — чу се оттам разтревожен старчески глас. — Къде си, Миринри? Обади се!

— Тук съм! — отзова се юношата, като се стараеше, да се овладее.

— Ти си жив! Слава на боговете, покровители на Египет! — извика, излизайки от горичката срещу юношата, висок здрав старец с бяла брада.

Той почти се завтече към младежа и като се изравни с него, сложи ръката си върху рамото му.

— Може ли така да правиш, Миринри? — каза той с тон на упрек. — Нима не видя, че слънцето залязва? Нима не чу, че хиените вече са напуснали леговищата си и бродят като сенки, огласявайки околността със зловещия си вой? Нима ти забрави, дете, че ние сме почти в пустинята, дето ни заобикалят хиляди опасности?

— Аз от нищо не се боя! — гордо и спокойно отговори Миринри и в прекрасните му черни очи блесна огън.

— Ти си бил при Нил? — продължаваше да говори старецът. — Ти си бродил сред тръстиките? Нима не видяхме днес как притаилият се в тинята огромен крокодил хвана с могъщите си челюсти главата на бика, който отиваше да пие вода. Нима не видяхме как царственият лъв се впи в тялото му изотзад, за да му вземе плячката?

— Аз не се боя нито от лъвове, нито от крокодили! — отново отговори Миринри на стареца.

— Но, дете, нали след залез-слънце от реката излизат водните духове, от недрата на земята — земните духове, излизат вампири, низши духове, сред които има тъй много стремящи се да причинят зло на човека! А ти не си правил заклинания, които биха могли да те предпазят от техните нападения.

Юношата трепна и се огледа.

Да, той не се боеше от хищниците на пустинята, не се боеше от среща с крокодил, е глутница кръвожадни и страхливи хиени. Но от тайнствените духове, която като невидими орляци се вмъкват под покривите нощем, търсещи плячка, се боеше. Неволно ръката му се зарови под пояса, там, където в широките дипли на простото му облекло се криеше остро наточеният меч.

— Върви, върви, Миринри! — продължаваше да го увлича със себе си Оунис. — Върви. Ти си забравил какво съм ти говорел. Днес е велик ден. Днес аз дълго ще ти говоря, както никога, може би цяла нощ, и нека всяка моя дума се вреже в паметта ти и да остави в нея такива дълбоки следи, каквито резецът на скулптора оставя в гранитната плоча, когато чертае йероглифите. Нима ти не разбиращ, че е дошъл денят, когато трябва да се изпълни пророчеството?

— Кое? — живо се отзова юношата.

Оунис не отговори. Обърна се и простря ръка към изток.

— Твоите млади очи виждат по-добре, отколкото моите, вече уморени и старчески. Кажи какво виждаш над хоризонта?

Миринри бързо се обърна в указаната посока.

— Звезда! — извика той с изменен глас. — Звезда, която по-рано нямаше. И тя… тя… има дълга като меч опашка, която се простира след нея като светъл облак. Тя е червена като кръв, тя всеки миг става все по-светла, какво значи всичко това, Оунис? Кажи по-скоро!

— Това — каза старецът с треперещ, развълнуван глас, — това е оня мъдър знак, за чието появяване е предсказано и той се появи в назначения срок. Това е велик знак, тайнствен, свят!

Той неочаквано коленичи и като хвана с двете си ръце, целуна края на дрехата му, произнасяйки като заклинание думите:

— Привет на тебе, бъдещ владетел на святата страна на нашите прадеди! Привет на тебе, чието идване е ознаменувано от появилия се на небето огнен меч! Той беше червен — ще се пролее кръв, защото мечът ще падне върху главите на грешните. Той просветля — това значи, че така светло ще бъде царуването ти. Привет на тебе, млади фараоне на Древния, Вечния Хуфу!

— Какво говориш? — избъбри поразеният юноша, мъчейки се да повдигне стареца. — Ти си болен, Оунис. Опомни се!

Старецът стана и олюлявайки се от обхваналото го вълнение, поде с хриплив глас:

— Не, аз не съм болен. Злите духове не са затъмнили съзнанието, ми, не! Осемнадесет години очаквах аз изгряването на тази звезда, явяването на този огнен меч на небето. И всеки ден гледах небето годините течаха, а великият Знак на Пророчеството не се явяваше и отчаяние завладяваше душата ми. И его днес се извърши предсказаното и кървавият меч заблестя над хоризонта. А аз вече мислех, че очите ми ще се затворят от гробен сън, преди да е дошъл желаният миг, и ще те оставя на земята сам, без да ти открия тайната си… Но хайде, скъпи Миринри! Да отидем в нашето жилище, което скоро ще трябва да напуснем.