Емилио Салгари - Златото на Аляска

— Да… пия…

Безкрайните прерии на американския северозапад, както и не по-малко безкрайните прерии на Патагония и Австралия предлагат неограничени ресурси на големите животновъди. Тези необятни равнини, осеяни с житни растения и със сочни треви, наречени бъфало грас, са истински рай за конете, воловете и бизоните, които се отглеждат много лесно тук, почти без разходи за своите стопани. Едрите фермери се настаняват предимно далеч от населени места, в повечето случаи на територии, които принадлежат на индианските племена и се използуват предимно за лов. Те отглеждат добитъка по подобие на своите съотечественици от Южна Америка — аржентинците. Южноамериканците поверяват конете и воловете си на гаучос — неукротимите степни коневъди. Северните американци пък имат своите каубои. И едните и другите са еднакво добри. Първите са почти диваци, надарени с буен и войнствен темперамент, винаги въоръжени и готови да отблъснат всяко нападение на патагонците и арауканците. Но и каубоите от Северна Америка не им отстъпват. И в двата случая става дума за смелчаци, чието око не мигва пред смъртта и защитават храбро поверените им животни от вълци, мечки и индианци.

Тези неуморими ездачи, винаги върху седлото, нямат друга грижа, освен да не позволяват на животните да се разпръснат, защото всяко, което се отдалечи от стадото, може да се смята за загубено. Вълците неотлъчно следват стадата, месец след месец, готови да се нахвърлят върху животното, изостанало или отдалечило се от лагера през нощта. Каубоите се спират там, където тревата е най-хубава и водата е най-близо. Огромна каруца им служи за жилище. Два камъка са достатъчни, за да се направи огнище и да се препържи сланината да се изпече най-хубавата погача или някое парче дивеч. Това са скромни мъже които се задоволяват с малко; от друга страна, и собственикът не им дава нищо повече освен някоя торба зеленчуци. Докато времето е хубаво, каубоите не напускат прерията. Продължават да се движат от равнина към равнина през почти девствените територии, като се борят смело с всички трудности и се сражават непрекъснато с индианците, които не гледат на тях с добро око. Не се завръщат преди първият сняг да покрие прерията доста стада преминават и в ръцете на червенокожите, но какво от това? Това е в реда на нещата и не обезсърчава нито каубоите, нито собствениците на стада. Изглежда, този свободен, независим, пълен с емоции, борби и авантюри живот ги привлича непреодолима Каубоят, дори забогатял, което е твърде рядък случай, не изоставя своя занаят. Връща се в прерията, докато загуби тук кожата или скалпа си; в най-лошия случай става ловец към компания за производство на кожи.

Бени и Бек бяха двама каубои. Бени не бе новак. Канадец по произход отначало ловец, след това рудокопач в сребърните мини на Колорадо, той бе загубил всичките си спестявания и бе станал говедар. Хубав човек бе този Бени, истински прериен скитник. Висок, мускулест, със силни ръце, широки гърди, с енергична глава, покрита с дълга къдрава черна коса, започнала вече да се прошарва, с пронизващи очи и двувърха брадичка.

Още не бе захвърлил живописния костюм на прериен ловец. Вместо широката шапка, използувана от каубоите, бе запазил кожената си барета от енот, украсена с опашка, която висеше над едното му рамо. Бе загърнат с удобна дреха от груба вълна — тъмносиня, пристегната в кръста с патрондаш, и с колан, прикрепящ един от традиционните дълги ножове, използувани като оръжие, с кожени панталони, обшити с тънки кожени лентички, с високи ботуши, снабдени с мексикански шпори. Другарят му Бек обаче бе негова пълна противоположност: може би десет или дванадесет години по-млад, черен, закръгленичък, с едва поникнали му стачки, с много черни очи, истински американо-испански тип. Мексиканец по произход жаден за емоции и авантюри като съотечествениците си, той бе емигрирал в западните части на Съединените щати, привлечен от сребърната треска Бивш рудокопач в богатите сребърни мини на Невада и Колорадо, но без особен късмет поради младостта си и липсата на опит, той се бе присъединил, или по-точно бе се хванал за полите на Бени, споделяйки с него всички опасности. Двамата приятели, станали неразделни, бяха упражнявали своя труден занаят в полите на Скалистите планини в продължение на два сезона служейки на един голям собственик от Лайтън, а след това бяха минали на служба на господин Харис, един от най-големите скотовъди в Алберта. Тръгнали от Едмънтън, малко градче разположено на бреговете на Северен Съскачеуан, заедно с още двама другари, двеста вола и двадесет и четири коня, в началото на март 1897 година бяха прекосили вече реката Атабаска отправяйки се към Малкото Робско езеро, където смятаха да прекарат сезона сред плодородните прерии. Но по време на пътуването в един сблъсък с индианците бяха загубили единия си другар, а другият бе принуден да се върне обратно, за да лекува тежка рана. Към средата на месеца вече се бяха разположили за лагеруване на брега на езерото.