Емилио Салгари - Битка в океана

— Бързо да ви поставя веригите, маркизът иска да ви разпита.

Каменна глава ритна малкия Флок, който хъркаше:

— Ставай, тръгваме да чуем какво иска този разбойник.

— Последвайте ме — каза Волф, след като им беше поставил веригите.

— Този тиранин! — изпъшка бретонецът.

Немецът си придаде вид на строг пазач и ги поведе към кувертата, където с още шестима моряци, които ги заградиха веднага, ги представи на маркиза. Той седеше на един топ върху кувертата, но като видя двамата пленници, стана. Изучава ги няколко минути мълчаливо и после рече:

— Никога не съм се надявал да срещна тук фамозния капитан на благородния Мак-Лелан. Не сте ли вие страшният бретонец?

Тези думи бяха произнесени с такъв тон, че би трябвало Каменна глава да го удари по муцуната, но той се въздържа и отговори с досада:

— Да, милорд, аз съм същият. Не съм хубав наистина, но съм груб като орангутан.

— Охо, капитане, не се шегувайте! — каза маркизът, набръчквайки чело. — Кой ви е обучил така?

— Вашият брат.

Маркизът скочи на крака.

— Какъв брат? — извика той. — Аз нямам брат. Има само един Халифакс в цяла Англия и в цяла Америка.

— Може би тогава барон Мак-Лелан е ваш далечен роднина?

— Не се занимавайте с тайните на моето семейство.

— Тайна, за която цяла Европа говори, милорд!

— Е, какво се говори за мен?

Каменна глава, като си придаде вид на невежа, каза:

— Аз не знам нищо, защото слухът ми е увреден.

— Кой дявол ви изпрати на господин Мак-Лелан?

— Ние сме от Бретан, господине, от една земя богата с камъни, с твърди глави и с безстрашни моряци.

— Последното го забелязах — каза маркизът. — Вие сте мой пленник, вие сте корсар и аз мога да ви обеся без никакъв военен съд и въпреки всичко се шегувате.

— Ние имаме добрия навик да не си разваляме настроението от нищо.

— Дори от въжето около врата?

Каменна глава повдигна весело рамене и отговори:

— Дали ще умра обесен, или раздробен от някоя граната, все ми е едно.

Маркизът го погледна с възхищение.

— Наистина вие ли сте капитанът на артилерията на „Гръмотевица“?

— Да, милорд.

— Искате ли да минете на служба при мен с вашия приятел?

— Аз?… Ние?…

— С добра заплата и с добро отношение към вас.

— А ако откажем?

— Утре сутринта ще ви обесим на най-високата мачта.

— Много е висока, милорд, ако се скъса въжето, ще си счупим краката и още нещо.

— Е, тогава?

— Какво ми предлагате, господине?

— Заплатата на поручик на кораба.

— Не е зле! — отговори бретонецът. — Зная, че англичаните плащат добре на своите офицери.

— Приемате ли?

Каменна глава помисли един миг и после отговори:

— Ваш съм тялом и духом. В края на краищата оставам на служба в същата фамилия.

— Не ми говорете за Мак-Лелан.

— Както обичате, милорд.

Маркизът направи знак на Волф да им свали веригите и обръщайки се, додаде:

— Внимавайте добре, че на моя тримачтник не липсват въжета и високи мачти за бесилки. Сега можете да отивате в кухнята.

Двамата бретонци поздравиха и се отправиха към кухнята. Поискаха от черния готвач да им даде от храната на маркиза и добре задоволиха стомасите си, като ги поляха с по една бутилка старо вино.

Нощта, тъмна и облачна, се беше спуснала, когато те се отправиха към своята каюта. Един човек им пресече пътя, това беше Волф. Той тихо им съобщи, че всичко е готово за тяхното бягство и че брат му с лодка, снабдена с оръжие и хранителни запаси, под предлог, че лови риба, ги очаква около кораба. Когато в полунощ след смяна на стражата чуят вика: „Един човек в морето!“, да се спуснат в лодката.

— А мис Уентуърд? — запита Каменна глава.

— Тя е предупредена и ще се присъедини към вас.

— Но кой ще скочи във водата?

— Някой ще се хвърли във водата — за това не питайте!

— Вие ли?

— Може би — отговори немецът, отдалечавайки се. Двамата бретонци продължиха пътя си.

Нощта продължаваше да бъде облачна и тъмна. Хулбрик, който ловеше риба край кораба, едва се забелязваше като сянка. Двамата бретонци, вместо да отидат в каютата, останаха на палубата, за да чуят по-добре кога стражата ще се смени.

— Приготвям си юмруците за кормчията — каза Каменна глава.

— Този кормчия изглежда здрав човек — отговори малкият Флок.

— Не ще устои на моя удар. Колко ли е часът?

— Полунощ наближава.

— Тупти ли ти сърцето?

— Нищо подобно — спокоен съм.

В този момент се чу заповедта, с която се сменяше стражата.