Книга на мъртвите на древните египтяни

Друга разновидност на сгъстено значение в представите и в религиозните идеи на древните египтяни е и образът на змията. В някои случаи този образ е знак едва ли не със силогистично съдържание (противник на слънцето, следователно на светлината, а значи и на духовното у човека), така отдалечено от обстановката, която го е породила, както и логическата форма от конкретното смислово съдържание на понятията и съжденията. Първосъздателят на света — хаосът Атум, според „Книга на мъртвите“, след като е създал света, остава във вид на змия, която „никой не познава и никой бог не вижда“. Змията присъствува и в нощния път на слънцето. Слънчевата лодка преминава най-напред пясъчните пространства, където живеят змии. Скоро и тя се превръща в змия. В седмия час се появява змията Апоп, чийто глас я издава пред боговете и те я убиват. В единадесетия час въжето, което е теглило лодката, също се превръща в змия. В дванадесетия — всичко това навлиза в една змия, дълга хиляда и триста лакти, и когато излиза от нея, се появява слънцето във вид на бръмбар. В по-късните разновидности, по-скоро в сравнително добре подредените и обвързани митични картини, змията се мисли като враг на слънцето. Когато плува във водите на подземния Нил през нощта, змията Апоп се опитва да пресуши реката, но слънцето винаги я побеждава и изгрява непрестанно. Змията — това опасно и неприятно животно, което са отъждествявали с нищото до и след света (нека припомним за староеврейската Тоху-Боху), животното подобно на чертичка, която се движи, символът на тъмното и злото, в образа на Апоп става митичен герой. Жреците на Хелиопол три пъти на ден са газели и мачкали нейното изображение пред храмовете, за да улеснят слънцето в неговата борба, която то води с това животно през часовете на своето нощно пътешествие. Успоредно с натрупването на различни символни признаци върху представата за змията и особено с насищането на тези символи с абстрактните понятия от рода на светлината и тъмнината, сиреч заедно със засилващото се обособяване на духа от природното, образът на змията започва да се изпълва и със съответно морално съдържание. В нея, в нейния изменчив и развиващ се образ сякаш се разгръща цялата възможна стълбица на обожествяване и символност чрез животните.

В тази посока на развитие са се появили и присъщите на древноегипетската митология образи на богове, съставени от глава на животно и човешко тяло. Това съчетание е породило богато символно значение, което е една от забележителностите ка древноегипетската духовна култура. В зооизмеренията на древноегипетските схващания за земните, небесните и измислените сили и явления се разгръща едва ли не цялата поредица семантични стъпала на знаковете — от най-елементарните до природния знак, от знака-абстракция и символа до символа на типа действие, какъвто го виждаме в митичния герой.

В книгата бръмбарът — богът Хепри, е възвеличен едва ли не наравно с бога Ра. Постоянното присъствие на бръмбара в промените на плодородната земя и нейната преработка става символ на промяната в състоянията и вида на всичко съществуващо. Той е божествената сила, която могла да осигури на праведника желаното преобразяваме. „Възроден след собственото си разпадане“, „издигащото се слънце“, „силата, която търкаля слънчевия диск“, „самата смяна на деня с нощта“, „богът, който е в моето сърце“, „моят създател, който присъствува в моите части“ — всичко това е богът Хепри. Цялата диалектика на съществуващото е вложена като абстракция в един-единствен животински вид. И чудното е това, че абстрактната истина като че ли не губи от този елементарен в своя зрим израз символ. От сливането на една представа, на едно впечатление или на асоциация от една животинска форма с всичките закони на съществуващото се ражда образ, който сякаш живее сам и носи по-голяма семантична сила както от представата, така и от мисълта за промяната изобщо. Сравнявайки се именно с тоя бог, псалмопевецът възкликва в глава осемдесет и пета: „И безпределното ми ставане /от мен създава владетел на годините безкрайни/ и господар на траенето вечно.“

Символуването не тръгва от нищото. То се основава на някакви интересни, известни или загадъчни, но подсказващи действителни връзки и явления, качества или прояви на животните. Египтяните са били впечатлени от странния белег, който може да се види под окото на сокола, око, чиято сила е всеизвестна, око, което вижда всичко. Оттук насетне — безпощадна острота на съдийския поглед у бога-сокол, поглед от който не може да се скрие нищо. Оттук и окото — светлина, космически лъч и т.н.