Книга на мъртвите на древните египтяни

Третата проява на неопределеност (защо ли нашата мисъл бърза да утихне в третото, а не във второто или в четвъртото?), проява почти неопределима, идва от самото съдържание на книгата. Написаното в нея по съвкупност можем да окачествим като узаконена от обществените и духовните власти поредица от митове, предания, схващания, магически действия и обичаи, обстоятелство, което прибавя към комуникативните затруднения и неяснотите, свързани с догмата, скритото намерение и изопачаването. Знаем например колко важен и любопитен исторически материал е скрит, а може би и унищожен, в затуления от рождеството Христово широко почитан ден на слънцето и бог Митра почти в цялото източно Средиземноморие. Догматизирането на легендите и преданията обикновено е съпроводено с оценки, отрицания, възбрани и опустошаване тъкмо на първичното разнообразие, което в словесното творчество е най-привлекателното и наситено с най-много сведения за неповторимото в живота на лица и човешки общности. Пък и самият обект на догматизиране е неспокоен пред лицето на схемата, логиката и всички други подобни правила на строгия и намръщен разум. Изида зачева от своя мъртъв и даже разкъсан на части мъж Озирис, комуто рибите са изяли най-творческата част. Ние и сега не знаем защо тя плаче само нощем за своя съпруг, коя и къде е тази свещена книга, където „всичко е записано“ (може би тъкмо тя е онзи космически екран, който според философа Фьодоров отразява всичко), кога е станало „голямото разпадане на световете“ и за какво ни подсказва твърдението, че нещо бърза „по-скоро от светлината“? Ние още не сме установили митичния образ на ония 42 божества, заобиколили бог Ра, към които умрелият е длъжен да отправи своите молби и хвалебствия, и то тъкмо във време, когато светото семейство официално е било от девет или осем всеобщо почитани богове. И защо злите духове непременно трябва да са червени на цвят? Кои са окосмените и кои неокосмените духове? В стенните изображения и не само там боговете най-често са седнали, но с гръден кош в позиция три четвърти, както при стойката в театралния диалог, или стоят прави при същото разположение на тялото. В това положение на божествата прави впечатление устойчивостта на тялото и, разбира се, чистата ограничителна линия на изображението. Не е известно какви ръководни начала на изобразяването определят тези особености на различните рисунки, но още по-неизвестно, дори загадъчно е, под влияние на какви трайни обстоятелства в живота на древния египтянин едно от заклинанията в книгата му обещава възможността в рая „да стои прав или седнал“ като за една от радостите там. Изобщо много, твърде много са (засега) неясните, необяснените и загадъчните места в книгата (или подсказани от нея), за да можем с увереност да представяме в предисловни тълкувания и бележки съдържанието на книгата и на онова, което прозира зад него като цялостно, стройно, приемливо и за нас, съвременниците, свидетелство от древността. Ала, изглежда, тъкмо в незадоволеното любопитство и неуспокоената любознателност се крие източникът на безспорната негова привлекателност. Знае се, че стремежът към „пълната“ истина, към „вечното“ или към „окончателното“ знание, съпроводен с толкова много драматизъм, е път към свършека на любознанието и на всички негови прелести. Не случайно най-спокойният е пълният невежа — това друго на мнимия умник, узнал всичко за всичкото. Интересът към древната египетска човешка общност и към нейната душевност следва да се предпази както от пълното безразличие, така и от търсенето на окончателното съждение за едни или други нейни особености и исторически белези. Тя буди и навярно винаги ще буди интерес у всяко ново поколение и винаги също така ще оставя част от себе си в сянка. И то може би тъкмо онова, което е изпълнено с най-много мъдрост и човечност.

Безспорно е обаче следното: „Книга на мъртвите“, стиховете, изпълнили нейните страници, са широко отворен прозорец към мирогледа на древните египтяни, към общите очертания на тяхното митотворчество, към неповторими, но и трайни белези на просъществувалата хилядолетия човешка душевност. Независимо от някои несъвършенства и затрудненията при осмислянето на съдържащото се в нея, тя е едно голямо литературно дело с високо нравствено съдържание. След като я прочете, читателят навярно ще се съгласи напълно с ония автори, които с основания я сравняват с „Десетте заповеди“ на Мойсей и осемте стъпала към будисткото просветление с тази само поправка, че тук нравственият идеал е създаден по-рано. Сборният облик на книгата, за което вече стана дума, както и нейното многослойно съдържание я правят в очите на историци и любители един от основополагащите източници на знанието за духовния живот и обществените връзки в древния Египет.