Книга на мъртвите на древните египтяни

В смисъла на изписаното в тази древна книга може да се проникне чрез превъзмогването на три последователни прояви на неопределеността.

Най-близко до нас е затруднението, породено от начина на нашето общуване с авторите на книгата. Ние сме читатели и в същото време „наблюдатели“ на общуване между жреци и хора, добре осведомени за предмета на своята мисловна връзка, за разлика от нас, които трябва да се догаждаме за какво става дума в тяхното общуване. На всяка страница в книгата се описват събития, действия и поведение, известни на старовремския читател като нещо, за което той дори не пита — толкова близко и ясно е присъствието им в духовния живот на общуващите. В повечето случаи предметът на връзката между авторите и читателите е обяснен до самата връзка или във всеки случай, поне за нас — вън от книгата. Авторите са убедени, че читателят знае за какво се говори, и това обстоятелство превръща нашето четене в усилие да се присъствува на отживяло времето си духовно отношение. Трилози се появяват и в диалозите на Платон, в поученията на будистките учители и в почти всички подобни на тях езикови творения, където участниците в словесната връзка са двама (или повече). Но там нашето присъствие, нашето участие се разгръща като едно редуване на състоянията, при което ние винаги сме адресатът. В „Книга на мъртвите“ положението е съвършено друго. Авторите са предназначили словата си за хора, които трябва да ги произнасят и с произнасянето им да общуват с боговете и божествените сили. (Нещо повече. Древните египтяни са твърдели, че автор на книгата е бог Тот, както личи например от стила и речта в първа глава.) Ние „присъствуваме“ по такъв начин не само на някаква словесна връзка, но и на нейното разпадане чрез отлитането й в небитието. За нас остава само призванието на свидетели, осъзнали някакъв затворен в себе си комуникативен кръг, в противоречие с най-дълбоката същност на всяка комуникация — да е връзка (като заложба) с безкраен брой хора. Четенето на написаното в „Книга на мъртвите“ вън от нейната историческа среда се разгръща не като писмено изразен разговор, а като наблюдение (с или без любопитство) на някакво действие или събитие. Но това, изглежда, съпровожда всички наши познавателни усилия, насочили се към съвкупната духовна култура на отживялата времето си древноегипетска общност.

Вторият израз на неопределеността са недостатъчните ни знания за това дълготрайно човешко съжителство, преминало много стъпала на своето вътрешно изменение, без да са отразени в наличните свидетелства, дошли до нас от вековете. Освен това книгата, за която говорим сега, колкото и богата да е като източник на сведения за древноегипетската действителност, все пак е едно целенасочено в темата си събиране на писмени свидетелства. Срещата с книги от подобен род винаги е една сизифовска мъка да се възстанови някаква обществена обстановка в нейната жизнена пълнота. Тази мъка впрочем важи за всяко историческо познание. Историческият анализ, когато той наистина е научен, е стремеж и към една социологична картина на отминалото, път е към конкретното, което Маркс, както е известно, постави в завършека на познавателното усилие като цел, резултат и връх на всяко познание. Непосредственото съзерцание с неговата сетивна пълнота се застъпва от обобщаването, което не е нищо друго, освен освобождаване на съзнанието от попътното, случайното и улавяне на общото, трайното и закономерното. При изучаването на конкретното двете стъпала на познанието действуват заедно — като присъствие на осъзнатото общо в описанието и обяснението на единичното, отделното, случайното — носители на това общо.

Научният поглед към миналото е затруднен тъкмо поради мъчното, почти непостижимо възстановяване на това единство, тъй като, или най-малкото заради това, че попътното именно защото е попътно, вече е изчезнало, а неговите следи са недостатъчни за успешно логическо усилие. Така е и с египтологията, която все още е далеч от възможността да възстанови дори общата картина на живота от древността на Египет. Още по-далеч е тя от връхното стъпало на историческото знание — конкретното. Ето защо за много от страните на обществения живот в този отрязък от историческо време ние все още се догаждаме и затова — нагаждаме към остатъците на разрушената от времето обществена цялост.

С много по-голяма сила тези съображения важат за социалнопсихологичното усилие да се възстанови ликът на духовния живот във времето, когато са ставали събитията и поученията, описани в книгата. Затрудненията в този случай са двойно повече: към затрудненията за възстановяване на обстановката (чието духовно огледало или вътрешна тъкан са били тези поучения) се прибавят и ония особености в духовния живот, които са унаследени от предшествуващите поколения като традиция. За разлика от социологичното възстановяване на обстановката социалнопсихологичното трябва да възстанови облика и на социалния субект. А тук връщането назад всякога е някакво съчетание между научно познание и умозрителност. И колкото по-далече в миналото се вглеждаме, толкова по-често ние виждаме собствените си духовни творения.