Попол Вух: (Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))

В Месоамерика испанските завоеватели заварили множество народи. Течала година 1519 от християнското летоброене, ала там не познавали ралото, грънчарското колело, никакъв вид сухопътно превозно средство или товарно животно, от метали правели не сечива, а предмети за украса или размяна и вършели човешки жертвоприношения. Тия особености в развитието на предколумбовото население учудили пришълците не по-малко, отколкото изключителните му постижения в астрономията, изобразителните изкуства, строителството, наличието на писмености и книги. Книгите представлявали дипляни от варосани листа, покрити от двете страни с изображения и знаци, които малцина високопоставени личности умеели да тълкуват. Писмената били свещени, достъпни единствено за избраници, предимно жреци, затова приемствеността в разбирането им секнала бързо. Щом посветените измрели, по-скоро след като били унищожени от великия бял човек, нямало кой да проумее причудливите обозначения. А и книгите били унищожавани, завоевателите богобоязливо ги горели, съзирайки в шарените дипляни ръката на лукавия. Сред стотиците и стотици индоамерикански народи най-напреднали в културно отношение били маянците. До нас са оцелели само три от книгите им, изработени с нишки от дървесни кори.

През XVI столетие в Месоамерика съществували многобройни писмени системи на по-високо или на по-ниско равнище. Дори олмеките, дали най-старата позната месоамериканска култура, възникнала около 1000 г. пр.н.е. по земите на днешния южномексикански щат Табаско, разполагали с възможности за знаково обозначение. В цяла Америка маянците имали най-развитата писменост, оставила още към края на V или началото на VI век дълги-дълги надписи, ако съдим по каменната плоча номер тридесет и едно в Тикал. Днес се налага становището, че тя представлява съчетание от нефонетични (пиктограми и идеограми) и фонетични знаци, които се смятат за неразгадани независимо от успехите на отделни учени. Броят на маянските знаци — по книги, каменни плочи, глинени съдове, стенописи, дърво, а според някои източници и върху кожа — се определя приблизително от сто до седемстотин в зависимост от преценката кои трябва да се приемат за еднакви и кои не. Маянската писменост не се четяла, а се тълкувала — не била предназначена да улавя всичко изречено, а била паметоулесняваща. Посредством знаците отбелязвали митове, предания, обреди, исторически събития, родословия на владетели, изчисления на времето — въобще онова, което било от първостепенна важност. Писмената напомняли на посветения същественото в тия сведения и реда, в който следват. Останалото от съдържанието четецът, по-точно тълкувателят или разказвачът, допълвал въз основа на запаметени, устно получени познания по тия въпроси, в което бил нарочно обучен. Такава книга — паметоулесняваща, сиреч отчасти четена, отчасти съчинявана, тълкувана, разказвана, възстановявана, ще да е била и „Попол Вух“, чийто първообраз изчезнал.

Въпреки кладите, погълнали чудноватите листове през първите години след завоюването, Месоамерика продължила да създава своя книжнина, но вече по друг път. С подкрепата на духовници християни будни индианци бързо усвоявали латиницата и пишели на родните си езици, като тук-там вмъквали между европейските букви и някои рисункови (пиктографски) символи.

Стане ли дума за маянска култура, в слуха ни отекват Петен или Копал, Бонампак, Ушмал, Паленке, Чичен-Ица, Тикал, тия имена на приказни градове, чиято необичайност толкова изумила първите чуждоземци, че отдали тяхното въздигане на древни племена, дошли незнайно кога и как от други материци, или на митични същества. А в съзнанието ни изплуват храмове и пирамиди, скулптури и стенописи, жертвоприносилища и гробници — безмълвни общочовешки съкровищници сред разкошните гори на Юга. Но заговорим ли за книжнината на ония смугли дребни люде с коси и очи тъй черни, сякаш са от нощта преди сътворението на светлината, трябва да се отбием и встрани от тия дивни градове, да се изкачим сред Високите земи на Гватемала. Там ваянията на каменни плочи, релефи, статуи, разкошът в строителството, точността в градоустройството са по-скромни. В маянската цивилизация приносът на високоземските обитатели е преди всичко чрез писмената, а в многоезичната индианска литература кичеанската заема важен дял както по броя, така и по значимостта на своите паметници, сред които изпъкват „Попол Вух“ и „Рабинал Ачи“, единственото оцеляло в континента предиспанско театрално произведение, драма-балет, записана заедно с музиката й в средата на XIX век след повече от тривековно устно съхранение. Нека поясним, че обсегът на понятието „индианска литература“ (съответно маянска, науатълска, кечуанска и тъй нататък) е по-широк от художествена и включва също твърде разнообразни по естество текстове, от помагала за изучаване на местни езици до исторически и други документи.