Попол Вух - (Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))

Откривателят и първият преводач на „Попол Вух“ Франсиско Хименес, роден през 1666 г. в Испания, прекарва по-голямата част от живота си сред гватемалски индианци. Когато умира, по всяка вероятност през 1729 г., между неговите езиковедски и исторически трудове остава и тритомната „Съкровищница на какчикелския, кичеанския и цутухилския език“ — трите главни езика в Гватемала, които отецът прекрасно владеел писмено и говоримо; той бил най-добрият познавач на кичеанската граматика. Включва в своята „История на провинция Сан Висенте де Чиапас и Гватемала“ страниците на „Попол Вух“, които ще видят бял свят три века след написването им, и то далеч от родината. Хименесовият превод, който и досега е ключ за многочислените преки и косвени преводи, излиза през 1857 г. във Виена. След четири години се появява френският, отпечатан заедно с кичеанския текст, на абат Брасьор дьо Бурбур. Последният испански превод е от 1955 г. Дело на Дора Бургес и Патрисио Шек, изданието е предназначено за кичеанското население и е двуезично. В сравнение с този на Адриан Ресинос (1947 г.), преводът на Бургес и Шек е доста по-достъпен, но липсата на обяснителни бележки го прави почти неизползваем за нечетящия кичеански. Най-добрият немски превод е на Шулце-Йена (1944 г.), от 1971 г. е най-сполучливият английски на Мънро Едмъндсън, за най-хубав френски се смята трудът на Жорж Рейно (1925 г.).

„Попол Вух“ е най-известният в света индиански текст. По значение му съперничат само маянско-юкатанските пророчески книги „Чилам Балам“. Но в отличие от неразбираемите за неподготвения чилам-балами, кичеанските страници изглеждат едва ли не „чисто художествено четиво“ и може би най-подходящото начално вникване в голямата индианска проза. Нерядко текстът е наричан „маянската библия“. Вън от очевидната несъстоятелност на подобна съпоставка трябва да отбележим, че няма никакви доказателства да е бил разпространен сред други народи, да е бил общомаянско достояние.

В „Попол Вух“ се съчетават и преливат два дяла — митичен и исторически, а в тях се вплитат и случки с определено художествено звучене. Първият дял обема най-цялостно запазените индиански митове за сътворението, вторият излага донякъде общомаянската и предимно кичеанската история. В трета част на книгата се разказва за създаването на човека и за пътуването, което предците извършват до окончателното установяване на кичеанците в Гватемала.

До насилственото покръстване всички маянски народи били многобожни. Ала у някои, включително у кичеанците, съществуващото убеждение, че едно върховно същество, невидимо и извечно, е създало всемира, а останалите божества са негови изяви, клоняло към еднобожие. Обикновено представата на кичеанците за техните божества била дуалистична, по-точно смятали, че всяко съдържа редица двойствености, че всяко е едновременно добро и лошо, младо и старо, мъжко и женско и тъй нататък. Не бива да буди недоумение, ако в един случай божеството се изявява с една от същините на своите двойствености, а в друг — с противоположната й. У маянците верските обреди били едновременно езотерични и екзотерични, тоест една страна от извършваното била понятна само на посветените, а друга била предназначена за простолюдието. Подобна двуделност крие и свещеният „Попол Вух“, който позволява да извлечем съществени наблюдения относно кичеанското разбиране за миросътворението, за произхода на човека, за връзките му с хода на живота. В този смисъл една бегла съпоставка с християнските възгледи би била опорна точка.

Според кичеанското повествование вселената е дело на несътворен бог, който, преди да пристъпи към светосъздаването, се подразделил на божества — негови части, без някоя от тях поотделно да е върховното божество, наречено Сърце на небето (още Тохил, Гукумац, Кукулкан, Кецалкоатъл). Затова в текста се натъкваме на озадачаващи изрази, в които две или три лица говорят като едно или обратно. Маянското мислене вижда в сътворението пряко участие на божествата, образуващи в съвкупността си Сърцето на небето. Върховното същество е творецът в истинския смисъл на понятието, само то е способно да извежда в битие от нищото, а подразделимите му божества са негови частни изяви, негови помощници. Според християнското учение Бог съградил света сам, без каквато и да било помощ или съучастници; сътворението било завинаги непроменимо. Макар Всевишният да се явява като Отец, Син и Свети дух, отсъствува разделението на труда. Сътворяването на маянския свят е задружно дело, в което се впрягат както Сърцето на небето, тъй и неговите разчленени съставки, макар за тях да е отредено по-маловажното, донаправата на нещата. Оттук и името му — Образувател, както бе преведено на български след дълги колебания дали да бъде предпочетено то или равностойните му „строител“ и „устроител“, защото по-отчетливо изпъква мисълта за форма, за образ, както е на испански. Въпреки йерархизирането и единоначалието сътворяването не е самотен труд, а последица от дружно мислене и действие. Кичеанското върховно същество се съветва с божествата, които го съставят, християнският бог нито се допитва, нито поверява някому доизграждането на света.