Попол Вух - (Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))

Велика утеха за християните е, че светът съществува вечно, както е разпоредил Всевишният. Но е оставил хода на всемира извън кръга на човешките възможности. При кичеанците и въобще при маянците взаимовръзката богове — свят — хора е напълно различна. Тяхната космогония е по своему човекоцентрична. Или поне може с увереност да се приеме, че за маянците вървежът на вселенските работи зависи много и от тях, хората.

Още преди да сътворят земята, когато размишляват за живота, за виделината, как да съмне, Тепеу и Гукумац се питат кой ще произвежда храната, сиреч кой ще ги изхранва. Боговете предявяват две изисквания към още несъществуващия в задоволителен вид човек: да им се прекланя и да ги храни. Последното е изключително важно в отношенията богове — хора — вселена. То поставя боговете и вселената в зависимост от човека, нещо непостижимо в същата християнска верига. За да съществуват, маянските божества трябва да бъдат хранени и издържани с приношения от простосмъртните си създания. Тъй като и животът, и съдбата на вселената са направлявани от боговете, следователно също зависят от хората, посредством изхранването на безсмъртните. В християнството нито бог, нито небесното му войнство, нито вселената, нито животът не зависят от богомолеца; лишен от каквото и да било съучастие във вселенските дела — извънчовешки, надчовешки, той е безсилен да влияе върху тях. Както не случайно е казано, всичко е в божиите ръце, християнството е абсолютизъм по отношение изключителното съсредоточаване на вселенската власт само в Бог. В този смисъл маянският възглед отрежда на човека несравнимо по-голяма отговорност за хода на световните дела, защото именно той предоставя на боговете жизнена енергия, храна. Отделен въпрос е, че цената за тоя човекоцентризъм е прекалено висока: човешки жертвоприношения, човешка кръв, тъкмо нея искали боговете.

Сякаш в замяна на това на маянеца — който макар също подвластен на божествата, чрез издържането им е крепител и двигател на всемира и живота — е отнета християнската увереност, че съществуването на света е сигурно. Смъртта тегнела над маянците много по-осезаемо и злокобно, отколкото над християните, за които тя е просто преход от тленното към нетленното, тя е лична и не поставя под заплаха съществуването изобщо на живота, на всички люде, на всемира. Доколко силен е бил ужасът от цикличната, при това явяваща се в един човешки живот, само през петдесет и две години, възможност за свършек на времената, говори фактът, че съседните мешики (неправилно наричани след заселването им в Анауак астеки) извършвали жертвоприношения с хора. Тласкани от страха да не би времето да секне и светът да спре, науатълските народи щедро проливали човешка кръв. У мешиките имало нарочен вид бойно действие — „цветна война“ (вж. преведения на български разказ на Хулио Кортасар „Нощта възнак“), което целяло единствено улавянето на пленници за жертвоприношения. Обикновено отваряли с обсидианов нож гърдите на живия нещастник и изтръгвали сърцето му, но засищали божествата не само по този жесток начин; маянците си пускали кръв чрез убождане на лактите, ушите, езика, дори половите органи. Човешката кръв била енергията, движеща всемира.

Сътворението у маянците преминава през допитвания, съмнения, провали. Дори направата на животните носи разочарование на боговете: усилията им горските твари да проговорят и почтително да ги призовават остават неуспешни. Християнският бог създава животните и човека без колебания и умуване, още по-малко допустима е мисълта за неуспех; сътворението е осъществено наведнъж и безпогрешно. Към животните маянските божества предявяват по-високи изисквания, отколкото християнският създател — не само човек, но и останалите живи същества трябвало, според първоначалния замисъл, прекършен от несполуката, да възхваляват Сърцето на небето.

В сравнение с животните създаването на човека при маянците е още по-трудно и мъчително. Божествата направили плътта човешка първо от пръст, от кал, ала създанието излязло меко, неустойчиво, немощно, неподвижно, а и макар да говорело отначало, нямало разум. И боговете собственоръчно го разрушили. При втория опит да се направи човекът било използувано дърво, от дърво били издялани кукли, които приличали на хора, приказвали, населили земната повърхност, народили челяд. Ала дървените кукли, първите човеци според кичеанската митология, нямали нито душа, нито разум. Най-вече не почитали Твореца и Образувателя, поради което изпаднали в немилост и били унищожени с потоп. При третия опит изборът на градиво паднал отново върху растения. Но и сега създанията не мислели, не говорели и били удавени с дъжд от смола, животните и предметите ги наказали за лошото им държане. Те все пак оставили диря — маймуните.