Попол Вух - (Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))

Кичеанците основали своя държава между 1200 и 1300 г. Произхождали от маянците на Новата империя, вече смесени с толтеки. В първите три десетилетия на XV век установили своята последна столица сред Високите земи на Гватемала и я нарекли Кумаркаах (науатълското й название е Утатлан). Там дошли от север, от земите на днешните мексикански щати Веракрус и Табаско, движейки се покрай Мексиканския залив и прекосявайки после Юкатан. Затова в „Попол Вух“ се разказва за прехода, пълен с изпитания, на кичеанци, тамубовци и илокабовци от изток. Според същия източник какчикелите извървели заедно с кичеанците пътя от Тулан до днешните си земи в Гватемала и до края на XV век живели съвместно, а после уредили своя държава. На Кумаркаах било отсъдено да остане столица около век. През първата половина на XVI столетие от владенията по земите на Гватемала най-силно било кичеанското. Близо до град Мексико и досега се издигат развалините на Тулан, основан около 900 г. от толтеките, чиято култура (IX-XII век) е дала много на месоамериканската. Според „Попол Вух“ маянските народи се разселили от Тулан. Исторически това е невярно, в народната памет толтекското предание е изместило действителното първоначално местонаходище на хората, които по-късно се именуват кичеанци, рабинали, какчикели и пр. Осезаемото въздействие на туланската култура върху маянската Нова империя е карало някои изследователи да привеждат съображения, целящи да докажат, че „Попол Вух“ е толтекско произведение. Привеждали са се следните доводи: в книгата средоточие на маянското разселване е Тулан; боготвори се толтекската перната змия; жреците и жертвоприносителите са „яки“, сиреч мексиканци; жертвоприношенията следват примера на северните съседи и др. Но това са вторични напластявания, също както през X век толтеките влияят върху маянците, без да променят същината на тяхната култура.

Ако тръгнем в обратна последователност през онова, което в крайна сметка е изкристализирало под перото на незнайния автор или съставител, ще стигнем до един предполагаем, йероглифен, предколумбовски, „истински“ „Попол Вух“. Допускайки неговото съществуване, непосилно е да определим датировката му. Но с положителност може да се приеме, че тя ще се вмества в хронологическите рамки на християнската писменост. Някои изследователи прекрачват отвъд варосаните листове на дипляните и твърдят, че текстът, поет от шарените писмена, се е родил много преди тях като епическа поема и към нея после били прибавени нови неща. Адриан Чавес отстоява мнението, че поемата е възникнала преди четиридесет века и е била предавана от уста на уста до съставянето на писмената. Не само Чавес вижда в тази свещена книга предписмена драматическа поема. Изявеният маянист Мънро Едмъндсън преведе на английски целия „Чичикастенангски ръкопис“ в стихове, за което е упрекван в крайност. Според някои учени съотношението между стихове и проза е едно към десет. Швейцарският антрополог Рафаел Жирар, без да стига до четиридесетвековна давност, също изразява убеждението си, че в тая творба е залегнало най-древното свидетелство за човешката история. Тук е мястото да отбележим, че кичеанският текст, независимо кога и къде се е зародил устно, е бил прехвърлен върху хартия в колониално време и макар като цяло да остава несъмнено чужд на европейското мислене, все пак тук-там съдържа леки християнски наноси. Тяхното присъствие изисква предпазливост в намирането и прокарването на бързи и лековати успоредици спрямо други космогонии, митологии, народни творчества, за да не подведат към погрешни изводи относно например всемирния потоп, вавилонското стълпотворение и прочие библейски събития. Отсяването на християнските наноси може да стане единствено въз основа на проверка за тяхното отсъствие в други индиански източници, предания, поверия, археологически сведения.

Може би защото световното внимание е привлечено много силно от блестящите постижения на маянците в областта на знанията и изкуствата (едно опростителско европоцентрично схващане ги окачествява като „гърците на Америка“), може би защото по време на завоюването вече са били превалили своя възход, но в очите на европееца те минават за търпеливи, покорни. Истината е друга. Войнствуващите мешики, принудили толкова народи от Тихия до Атлантическия океан да им плащат дан, били разбити бързо-бързо от жадните за злато испанци благодарение на психическия срив, предизвикан в ратта на Монтесума от вярването, че трябвало да се бият не с простосмъртни хора, а със завърнали се богове. Духовно изтънчените миролюбиви маянци оказали много по-продължителна и упорита съпротива. Шестдесет години били потребни за сломяването на юкатанците, ицаиският народ бил победен едва през 1697 г., а гватемалските индианци не са сложили оръжие до ден днешен. В началото на XX век била потушена тъй наречената „кастова война“, избухнала през 1847 г. Броженията започвали по времето, когато Съединените щати заграбили ни повече, ни по-малко от два милиона и четиристотин хиляди квадратни километра мексикански земи — петдесет и пет на сто от площта на своя съсед. САЩ насърчавали отчаяните от нищетата и безправието маянци, въоръжавали ги, надявайки се да откъснат от Мексико и полуостров Юкатан. За шестдесетте години кастова война били избити триста хиляди маянци. И те като дедите си имали в далечна Европа славата на търпеливи, покорни люде.