Книга на мъртвите на древните египтяни

В „Книга на мъртвите“ може да се открие почти цялата поредица от свързани и необвързани помежду си древноегипетски митове. Пряко или косвено тя ни предоставя еволюцията и съответната съподчиненост в съвкупността от митични герои, случки, събития, сътворени от въображението на много древноегипетски поколения.

Примитивизмът, запазен и в късния период от хилядолетното му съществуване, е важен отличителен белег на древноегипетския мироглед. Онова, което в другите култури е останало само като рудимент, в древноегипетската е запазено едва ли не в своя първичен вид, макар и с обогатено духовно съдържание. Ние с основание се учудваме от обстоятелството, че една трихилядолетна доста централизирана и функционално добре организирана общност почти до своя залез не е опознала производителните свойства на желязото и в този смисъл, по-скоро и в тази насока, си е останала, искала е да си остане през цялото свое развитие първична. (Желязото е било прокълнато като субстанция, породена от злите сили, за разлика от магнита, чието свойство да привлича се е свързвало с любимеца сред боговете Хор.) С не по-малко основание обаче трябва да се учудим на подчертаната духовна приемственост в развоя на египетската култура, която не само в същината си, но и по вид запазва едва ли не всичко от най-ранните времена на своето развитие.

Така е например с магията, магическото поведение и магическия смисъл на цяла поредица от прояви по един или друг жизненозначим повод, в това число и преди всичко при погребалните ритуали. Магия е отварянето на устата на мъртвеца, отварянето на очите му и други подобни ритуални действия, които вероятно са били практикувани от посветените още в първите общности по поречието на река Нил. Тези действия са запазени в неподправен вид чак до късния етап от развитието на древноегипетската култура. Усъвършенствуване е настъпило може би само в облика на металното устройство, с което са отваряли устата на покойника в деня на погребението. „Направи устата ми отново да проговори!“ — тази молба на мъртвия, изречена от него приживе (ако трупът изобщо може да е бил жив, както се пита един от Шекспировите герои) или от другиго над неговото тяло, както пише в „Книга на мъртвите“, е съпроводена с един сложен магически обред, който е трябвало да възвърне всички жизнени сили, а не само говора на починалия. (Според инструкциите този обред се извършва от подготвен само за него жрец, който допира два пъти лицето на покойника с малка брадвичка, веднъж с длето и щипци, след това отваря устата със златен пръст и с друго длето, подобно на рог.) Този и много други обреди, предвиждани като част от погребалните действия, ни разкриват един дълбоко вкоренен първобитен начин на мислене, чиито източници са далеч назад във времето.

Още по-ярко свидетелство за облика на древноегипетския мироглед е зооморфният израз на вярванията, митовете и религиозните начала. Обожествяването на животните, разбира се, е присъщо едва ли не на всички народи по света в определен етап от развитието на техния живот и душевност. При египтяните обаче зооморфността може би е най-ярката от формите, в които се е изляла религиозната иконография и семантика.

В митовете и религиозните идеи на египтяните от древната държава присъствуват животни-божества, божества с животински черти и, но не много често — божества с човешки вид.

Добър пример за първия вид божества е кравата, почитана не само в древния Египет, но и в много други райони на земното кълбо. Производител на мляко — тази чудна храна на природата, кравата почти навсякъде се свързва духовно със земята. Във ведическата литература кравата е считана за дарителка на всички блага. Шумерите я свързват с луната, а лунната светлина — с млякото. „Великата майка“ или „Великата крава“ на шумерите също обвързва образа на кравата с боговете на плодородието.

Подобно е отношението към кравата и в древния Египет. Тя е олицетворение на световното начало и е била считана за майка на слънцето. Изображенията от онова време показват как Свещената крава носи между рогата си слънчевия диск. Тоя образ е свързан с легендата, че след като слънцето е залязло за първи път, богинята-крава Хатор е изпратила с него огнени същества, за да не изгуби то своята топлина. Хатор събира в едно едва ли не всички символни значения, родени във въображенията на египтяните по повод това свещено животно. Тя е плодородие, богатство, пролетно обновление, кърмачка на египетския владетел, родителка на надеждите, богиня на играта, танците и музиката. (Асоциациите водят до обожествяване и на мъжкия представител на този животински вид като олицетворение на плодовитостта.) Трудно е днес да мислим за това животно с толкова много привнесени в неговия образ вторични признаци. Днешният начин на живот ни отдалечава така осезаемо от първичните му битови добродетели, че нам понякога ни се струва загадка необикновената почит и многостранната символна обагреност на неговия образ. В древния Египет обаче, това обожествено животно се е превърнало в знак (фонетичен и зрим) на един възел от най-абстрактни характеристики. В случая не става дума за фолклорен или митичен герой, а за един особен, сложен и с ясна физическа основа символ на качества, духовни състояния, надежди и редица други явления от живота на хората. Това е един вид природен знак, изработен в продължение на хилядолетия, с тази разлика, че тук природното е само повод, за да се мисли онова сложно съдържание от значения, което е включено в него.