Книга на мъртвите на древните египтяни

Има обаче и други, твърде съществени особености, чието пренебрегване може да ни отклони от действителната стойност на това голямо литературно явление в древноегипетската култура.

Метричното, а още повече — тоничното стихосложение отсъствуват в писмеността на Египет чак до идването на гърците. Освен това повторението и свързаното с него усещане за еднообразие, изглежда, са в структурата на всички древни словесни изяви, особено на тържествените. Еднообразна и отрупана със словесни излишества е ведическата литература. Такава е и староеврейската поезия. Нека припомним например такива части от Стария завет като книгата на Йов, псалмите и притчите на Соломон, плача на Йеремия и други, чиито стихотворни особености могат да ни обяснят и някои от структурните признаци на древноегипетската писменост. Става дума преди всичко за така наречения паралелизъм в неговите три, най-отчетливи и често използвани начини на поетична изява: еднакви мисли, изразени със слабо изменение на думите; две коренно противоположни значения в един и същи ред или израз; постоянно нарастване в развитието на мисълта чрез словесно застъпване. На библейския текст е присъща и многообразната игра на думи, както и така нареченият възходящ ритъм, при който всеки следващ стих или част от него взима дума или израз от предишния и ги свързва с новите в една своеобразна стълба. Интересно е също така и редуването на неяснотата с нейното неочаквано отстраняване вътре в границите на една и съща стихотворна единица.

Всички тези белези носи и словесният градеж в „Книга на мъртвите“. Освен това читателят лесно ще съзре в нея наличието не на един, а на няколко вида поетичен паралелизъм.

Подобни съображения би трябвало да се изкажат и за неясните изрази, за алогичните (от наша гледна точка) обрати на речта, за загадъчното в тази книга. Египетската древност въпреки нейното географско разположение принадлежи към Изтока с неговия начин на изказ и символи. Онова, което европеецът ще изложи по най-късия път, представителят на Изтока непременно ще изрази с някаква алегория, чрез иносказание или върху основата на словесна обстоятелственост и при едно значително по-голямо съучастие на слушателя и читателя. Съвременниците на Плиний стари, изглежда, съвсем не са отчитали това обстоятелство, когато са вярвали, че в древна Персия е имало дървета, по клоните на които израстват коне (ставало е дума за рядък вид дървета в царския двор, който е издавал разрешение за отпускане на коне за чиновниците, изпращани в различните части на царството). Онова, което в европейските страни се е появявало в отделна литературна структура, например баснята, в Изтока е стил на словесно общуване. В религиозните текстове то присъствува и поради същината на самата религиозна мисъл — отдалечена от действителността чрез многото стъпала на субективност и най-различни поучения, които много често са съвсем изопачено ехо на отминали жизнени потребности. Към всичко това трябва да се прибави и присъствието на митичните образи, известни, познати и дори близки за древните египтяни, но съвсем необясними и дори чужди за нас, днешните читатели на книгата. Логиката в поведението на митичните герои, както е известно, съвсем не се покрива с логиката на здравия разум и естествения ход на нещата.

Още по-голямо значение за правилното възприемане на текстовете в „Книга на мъртвите“ има и особената вътрешна структура на древноегипетския йероглифен речник, свързан с особената структура на официалния, сиреч жреческия древноегипетски начин на мислене. Книгата е изпълнена с йероглифи в тяхната класическа форма — образната, заедно с едно огромно символно съдържание, наложено от характера на чувствата, идеите и мислите в митичното повествование. Но това допълнително, предимно символно значение, може да бъде разбрано (както е при разчитането на всеки символ) само при сравнително пълното постигане на ситуацията, която го е породила. Отдалечеността във времето от действителния живот, създал това значение на изписаните йероглифи в „Книга на мъртвите“, следователно вещае неясни и „тъмни“ места и за читателите с най-силно въображение.

Разбира се, не е необходимо да се търси непременно някакъв принцип и там, където в действителност става дума за обикновена поетична ограниченост или за неточна словоупотреба, каквито в „Книга на мъртвите“ наистина има, особено в нейните по-късни разновидности. Но това не намалява историческата стойност на книгата, нито пък отменя нейните литературни и нравствени качества.