Книга на мъртвите на древните египтяни

Особеното в многобожната почит (макар и не изключителна в историята на народите) тук са движението, раждането и развитието. И не само като мисловна основа на поредицата от богове, но и като средоточие на всички основни схващания за съществуващото в неговите всеобщи измерения. Станалото и ставащото — ето онова, което ние сме подтиквани да мислим чрез всички богове и в цялото поведение на боговете. Ставането като начало, като развой на един жизнен цикъл или като обществени връзки, но именно ставането. Преди него, до появата на каквото и да било (нещо определено и зримо, нещо, което бихме могли да мислим), съществуващото е застинал хаос, една космическа тлачина, безлично, но заредено със ставане състояние, или най-сетне нещо, в което създателят „сам себе си е създал“. Според господствуващите схващания в Хелиопол първо и по своя собствена вътрешна сила от хаоса се появява Нун — слънцето. Чрез собствената си родилна сила то създава въздуха Шу а влагата Тефнут. От тях се развиват няколко двойни богове — Геб (земята) и Нут (небето), които от своя страна раждат божествата Озирис и Изида, Сет и Нефтис. С последните четири божествени лица се свързва бог Хор, от когото според вярванията произлизали първите и всички следващи ги династии в древния Египет.

В града на осемте богове, или Хермопол, както са го нарекли гърците, слънцето се появява от космическото яйце, измътено от четири двойки змии и жаби върху свещения хълм край града. С появата на слънцето се появяват света, другите богове и всички живи същества.

Според утвърдената в Мемфис поредица от богове сътворението на съществуващото и на неговите основни прояви е обяснено по подобен начин както в Хелиопол и в Хермопол. Но под влияние на едни или други обстоятелства тук вече се появяват някои от признаците и на самото сътворяване. Вместо самозараждането всичко се появява като творение на бог Птах, създал света според предварителен замисъл „в собственото си сърце“. Първоначалното, по-скоро предначалното, тук не е безредие и неподвижност, а едно самозараждащо се творческо начало. Не случайно Птах е създал най-напред Хор (при тях бог на мисълта) и Тот (бога на словото), без които според древните египтяни няма творчество. Именно с боготзорчеството в град Мемфис се утвърждава и идеята за способностите на боговете като извор на всички жизнени и преобразуващи сили.

Към тези три групи от богове, свързани в една от най-близката за човека жизнена връзка — семейната, могат да се прибавят богове и обожествени същества без особено широко влияние и разпространение сред египтяните, макар че са попаднали в „Книга на мъртвите“. Но и те, както и трите основни в древния Египет религиозни системи, са се оформили постепенно, в съответните градове или около отделни храмове, придобили политическо и религиозно влияние. Оформянето и особено групирането и уеднаквяването на различните божества е ставало успоредно с обединяването на различните области в една държава. Родовата система от връзки между боговете тук присъствува не само заради нейната близост до най-разпространената система от биологични и социални отношения, познати на човека. Тя е улеснявала съжителството поне на пет бога и светилища, и то в една приемлива родствена съподчиненост: първосъздател, майка, баща, деца.

Мирогледният и митичен пълнеж на тия три религиозни системи обаче е създаден доста по-рано и е продължавал да се разширява и поддържа сред народа чак до края на древноегипетските царства. И това се отнася не само за космогоничните представи, чиято поява, изглежда, е станала далеч преди първите династии. Отнася се и за самите митични образи и взаимоотношения между боговете и обожествените същества.

Различните митотворчески изяви са пронизани от два успоредни цикъла, които във времето са проникнали така органично един в друг, че в по-късните периоди се появява едно доста необичайно явление — един митологичен символ да е символ на друг, вече създаден символ.

Първият от двата цикъла митична драматургия представя динамиката на най-близката за всеки човек противоположност — между светлината и тъмнината и постоянното преминаване на битието от едното в другото. Тук главният образ, комуто всички останали са подчинени, е образът на Слънцето, неговата поява и залезът му. В митичния цикъл тази смяна е съсредоточена в борбата на бога-слънце Ра с неговите противници, към които той насочва своето всепобеждаващо око. (Окото на Ра най-често се отъждествява със самия Ра и заедно с луната образува един общ бог — Хор.) Следването на деня и нощта се обяснява с борбата със злия дух Сет, който всяка вечер успява да открадне окото и всеки път е принуден да го възвърне, за да светне на земята.