Книга на мъртвите на древните египтяни

Другият цикъл, по-сложният и по-близък до поведението на хората, е митичната поредица около Озирис. Приключенията в този митичен цикъл, за който най-често става дума в „Книга на мъртвите“, са много. Твърди се, че става дума за събитие или за лице от първото обединяване на Египет. Легендата описва убийството на Озирис от неговия брат Сет. Съпругата на Озирис — богинята Изида, и нейната сестра Нефтис събират частите на разкъсаното му тяло. Магическата сила на Изида го съживява. Ражда се Хор, който като дете се измъква от блатата, където е бил скрит от майката. Води се борба между Хор и Сет, в която победител е Хор. Убитият бива отмъстен от своя син Хор, който става родоначалник на династиите от фараони. Така божественото се свързва със земното, за да олицетворят заедно и като архетип няколко жизнено важни за хората двойки явления: светло и тъмно, ден и нощ, добро и зло, пустиня и обитавана земя, както и една дълга поредица от житейски и нравствени противоположности, залегнали в основата на всички тогавашни митове.

Първоначално Озирис се почита като бог на земеделието, символизиращ силата на растителния свят; след това е отъждествяван със слънцето, когато то се намира в нощния си път; още по-късно става символ на жизнената сила изобщо, била тя земна или небесна. Под формата на бог тази сила се спуща в света на мъртвите, за да им помогне да се възродят за славата на Озирис.

Сливането на двата митични цикъла улеснява и религиозната интерпретация на фараона. (Думата „фараон“ е означавала първоначално „голяма къща“, палат и постепенно се е променила като обозначение на господар на голямата къща, а след това и на царя, който в Египет носи всички знаци на боговете: опашка, с която обвива кръста си, изкуствена брада и скиптър.) По призвание фараонът е считан от древните египтяни за свързващо звено между хората и боговете, между човешкия свят и отвъдното. Всяка промяна на трона придобива по такъв начин един космически смисъл. Със смъртта на фараона хаосът побеждава реда в света, който обаче се възобновява с възцаряването на новия фараон. Той е по-малко управител, отколкото светец, комуто се приписват всички добрини за египтяните и всички победи над враговете. Наследствеността в царската власт в Египет е не само осветена от боговете. Самата тя е божествена наследственост. По тази причина при узурпация на царския трон от нова фамилия фараонът е бил длъжен да се сродява с някои от членовете на свалената от власт фамилия, за да не се изгуби кръвната линия на Хор. Фараонът обаче е посредник в двете посоки — на живите с боговете и на боговете със земния свят. Той съчетава в себе си видимото и невидимото. Като представител на отвъдното фараонът предоставя на земното всички възможности за единение с трансцендентното.

Всичко това е една първична картина на света, която се е обогатявала по съдържание, насищала се е с все по-абстрактни и идеологично целенасочени изисквания и становища, узаконявала се е като задължителен начин на мислене и поведение, но и до края на своето развитие, до историческото си изживяване е останала земна и примитивна по вид. Превърнал се бързо, дори преждевременно в система от магически, митически и религиозни образи, мирогледът на Хелиопол е наложил една линия на сетнешно развитие, при което примитивизмът става не само „висш примитивизъм“, но и официален признак на цялата съвкупност от схващания за света, за неговите благоприятни или враждебни на човека сили.

В появата, развитието и историческия завършек на древноегипетските възгледи за света могат да бъдат открити няколко свързващи звена, които може би са единственото реално сцепление на многостранните, откъснати един от друг и най-често противоречиви духовни образи на съществуващото. Както читателят сам ще установи, светлината на деня в нейните най-разнообразни проявления и символи е централната тема в книгата. Тук тя е представена като най-непосредствен израз на божествената обстановка в отвъдния свят. Пренеслият се в този свят като проява на най-голямо щастие ще възкликне: „Каквото и да правя, отвсякъде съм потопен в светлината на деня безкраен“ (глава 15). Но там присъствува и нощта, която е (и това е една от чудните особености на древноегипетската житейска философия) другият живот на слънцето, вечното свидетелство на възраждането, отдихът на хората от светлинния танц на слънцето. Митовете и божествените образи по съвкупност и поотделно въплъщават в себе си природата — главно реката Нил и местните животни. Рязката разлика (в почвата и ландшафта) между околностите на река Нил и двете пустини — на изток арабската, а на запад Либийската, е засилила още повече чувството за двоичност в ценностната позиция спрямо съществуващото. Още от ранните времена на териториалното обединяване на Египет неговото население го е наричало „страната на черното и червеното“ именно заради тези два преобладаващи цвята на местния ландшафт — червения за пустините и черния за плодородната земя по поречието. (И ако злите духове са червени, това може би е така, защото те идват от пустинята.) Съществуването, взаимната търпимост и преливанията в образите на божествата също е подбудено от главната природна връзка между заседналото на територията население и реката Нил, чиято вода е трябвало да се разделя между всички селища по нейното корито.