Книга на мъртвите на древните египтяни

Умира тялото (което може да бъде съживено), но не и човекът. В своето схващане за безсмъртието древните египтяни са били толкова последователни, че са предвидили едва ли не всяко възможно съмнение. Тялото умира, но онази сила, която събира в едно цяло неговите части и ги съгласува помежду им, остава. Наречена от египтяните „Ка“, тази жизнена организация, тази еманация на живота, на организма като такъв, превъзмогва центробежните сили в умиращото тяло и го представя в отвъдния свят. Скритите сили на човешката жизненост се появяват там, където е тяхното действително място — вечността. Непрекъснатостта на жизнения път е осигурена.

Не по-малко оригинално (нека разбираме тази дума буквално като „първично“) е и разбирането на древните египтяни за душата, наричана от тях „Ба“. За такива религии като християнската, юдейската или ислямската душата е нещо различно, дори нещо противоположно на тялото, и то в такава степен, че съвместното им съществуване е един антагонизъм. Разделянето на тези противоположности една от друга става със смъртта на тялото, а душата, освободена от своя телесен дом (или затвор), отива във вечността, ако е праведна, или, както пише Вазов, „се скита нощем безспир, по друме, по гробе“ и става вампир, щом мъртвият е бил прескочен от котка.

В древноегипетската мисъл за човека душата е другият синоним на неговата виталност. Тя също може да се отдели от тялото на човека. Изобразявана като птица с човешка глава, душата може да лети след смъртта над тялото и около него, но само там, където това тяло е било наскоро („Аз от тялото си съм излязъл, във въздуха над него плувам.“ Древният египтянин не е допускал нито за миг, че неговата жизненост може да го напусне веднъж и завинаги. Душата бяга само в един кратък епизод — когато трябва да бъде установена праведната самоличност на човека, или завинаги, ако божествените сили не са умилостивени до и по време на съдебното преглеждане на човешкото поведение тук на земята). Душата е другото аз на човека, която може да го представя там и тогава, когато и където той не е, или не е бил. Тя не е дух без тяло, а именно другото, свързано със сърцето подвижно друго и следователно може да въздействува материално на другите същества и предметите. Като понятие тя е по-малко абстрактна в сравнение с виталността (Затова и даровете за душата не са символични, както даровете за Ка, а съвсем „за душата“ — храна, плодове и непременно бира).

Към душата като виталност и сърцето като орган на съзнанието древните египтяни прибавят силата на словото, сила творческа и разрушителна, чийто орган — устата, те са почитали едва ли не наравно със сърцето. Редът и безредието, злото и доброто, враждебните сили и дори съществуващото според написаното в „Книга на мъртвите“ еднакво могат да бъдат създадени или унищожени с думите и тяхната скрита сила. Твърде показателно е, че словото и неговата сила тук се споменават почти всякога, когато става дума за душата и сърцето, сиреч като явление, свързано със субективното у човешкото същество. Може би съвсем не е случайно, че съставителите на книгата са поставили заклинанията и молбите, свързани с надеждата за повторно съживяване на устата, по-рано от тези за запазване на сърцето и възстановяване на паметта.

Ключов израз на тази сила е името. Името е същностната характеристика на човека заедно със сърцето и душата. То е третият основен слой от интуитивното схващане за субективното. За древните египтяни името е същностно измерение на човешкия индивид. Отнемането на името е равнозначно на въображаемото отнемане на живота. „Името му да не е вече между живите!“ — това заклинание е равносилно на едно безусловно осъждане на смърт. В известен смисъл то е нещо независимо и вън от неговото тяло. То може да се постави в един ред генеалогично даже преди „Ка“ и „Ба“. Онова, което е смъртно (и то не безвъзвратно), не е името, а частите на човешкото тяло. (Не случайно Озирис, с разкъсано тяло на четиридесет части, е бил съживен от слова.) Човекът, олицетворен и от своето име, живее след смъртта на тялото. По-скоро — може да го надживее.

Някои стихове от „Книга на мъртвите“ ни водят до разбирането на името дори като реална цялостност, като тъждество с организма. Това тъждество, тази цялостност трябва да се крие, защото тъкмо тя е уязвима от враждебните сили и разрушението. Докато в „Ка“ и „Ба“ — тези две основни страни на човешкото същество — присъствува някакъв по-общ възглед за човека, в случая връзката на човека с името е по-земна. Разделянето на субективното в четири (и повече) елемента, всеки със собствено битие, може да създаде впечатление за противоречивост, докато в действителност тъкмо различните гледни точки по този въпрос показват, че именно тук древните египтяни са се издигнали над примитивното, присъщо на всички други области на техния мироглед.