Книга на мъртвите на древните египтяни

Отдалечени във времето от древния Египет с хилядолетия, ние трудно можем да решим дали тази посока на духовно усвояване и удвояване на съществуващото е била достойнство или недостатък на общественото съзнание в онова време, но именно древният Египет днес ни учудва със способността си да съсредоточи в няколко земни форми от естествената среда много и сложни общи признаци, качества и свойства на съществуващото. При древните египтяни духовното развитие е спряло, но с едно религиозно, митическо и загадъчно настояване до определен, почти универсален като стъпало в развитието на човешкия дух етап, където съзнанието и по форма е вплетено с нещото, за което то е съзнание. Става дума за историческо застиване на съзнанието (което Сартр ще нарече „предрефлексивно“) във форма, която се очертава като едно от стъпалата към висшето (постигнатото след много други етапи на развитие) единство между мисълта и предмета на тази мисъл. Житейската философия на древните египтяни е спряла на него сякаш за да ни покаже, че и така може, и заедно с това да ни разкрие вътрешните възможности на това стъпало.

Символността е един от изразите на тези възможности. Тя показва, че абстракцията е възможна и като допълнително значение на предмета, не само като мисловен образ на свойство или състояние на множество предмети. Символността не е нищо друго освен зримо, конкретно, достъпно и за примитивното съзнание единство между единичното и общото. Тя се отличава от алегорията по това, че ни повежда от видимото към невидимото, а не от едно видимо, сетивно усвоимо състояние към друго. Отражението на общото или особеното е налице и тук, но съществува идеално не във вид на понятие, а в представата или в нейното обективизиране, а по такъв начин — и във възприятието.

По силата на много и различни обстоятелства и сплитане на причини от различно естество древноегипетската мисъл, поне така, както ни е представена в „Книга на мъртвите“, е запазила конкретните форми на израз и въплъщение на рационалното през цялото си съществуване като исторически поток в общочовешката мисъл. Сгъстен външен вид на този начин на мислене е писмеността на древните египтяни, особено тази, която е свързана с религиозните представи и норми. В нея господствуват идеограмата и сонограмата, изобразяващи идеите и звуците в нещо конкретно, което по тези причини действува и като символ. Всеки, почти всеки един от йероглифите, с които е написана „Книга на мъртвите“, е в същото време и символ. Това създава у читателя допълнителен духовен слой, роден от самия езиков материал. Изобщо по своята форма, плод вероятно и на различни аспекти от съдържанието, древноегипетският начин на мислене е бил много близък, ако не и тъждествен с ранното значение на древногръцката дума теория, с която се обозначава съединението на сетивното с абстрактното, сливането на субекта с предмета, разтварянето на духа в предмета, към който той е насочен. Античните гърци също са имали свой „теоретичен“ период, но те са го превъзмогнали сравнително бързо, за да преминат към „детеоризирането“, към осъзнаването на различието между „аз“ и „не-аз“. За разлика от тях древните египтяни, пък и не само те, са си останали на „теоретичния“ стадий и в неговите форми са въплътявали не само житейските си възгледи, но и най-висшите стъпала на достигнатото от тях знание. (Изчисленията, извършени от древните египтяни, в това число и астрономическите, удивляват със своята точност.) Дали трябва да поставяме под съмнение закономерния характер на двете степени на познанието — сетивната и рационалната, и да търсим успоредно на тях и други възможни разрези на познанието като интуиция, символност и т.н., това е друг въпрос. Но източната мисъл, към чийто дух можем да причислим древноегипетската, и сега ни показва възможностите на „теорията“, на оня стил на мислене, при който рационалното и сетивното са слети в едно цяло. И не като трети етап (след непосредственото съзерцание и абстрактното мислене), а като начин на конкретно съществуване на сетивно и рационално едновременно. Впрочем и при най-развитите системи на логическо мислене трудно може да се открият чисто рационални или чисто сетивни форми. Те винаги се преплитат и само стремежът ни да абстрахираме едното от другото ни кара да ги мислим самостоятелно, непримесени едно с друго.

От всичко, което знаем за душевността на древните египтяни, можем с пълно право да заключим, че те не са имали съзнание за отношението на собственото си мислене към неговата основа — битието. И без доказателства е ясно, че древноегипетската мисъл не е достигнала или не е посегнала към философския размисъл като метамисловно познание. Ние не виждаме намеци за гносеология дори в ония случаи, когато тази мисъл ни удивлява със съвършенството на изчисленията, изводите и обобщенията. Към това древните египтяни не са били подтиквани от самата структура на тяхната мисъл. Напротив, тя ги е ограничавала в тази насока така силно, както вярата им — от рационализма. Наистина опасно е (дори глупаво) да се говори за древноегипетската душевност като за някакъв случаен епизод в човешката мисъл или да бъде оценявана въз основа само на една исторически кратковременна черта. За древноегипетската духовна култура обаче е присъща една затвореност, която не е дала възможност на духа да излезе от символизма и по този начин го е обрекла изцяло на ситуативната памет, кратка и преходна, както и на породилите я обстоятелства.