Книга на мъртвите на древните египтяни

Най-често и почти във всички религии и дорелигиозни вярвания смъртта е някакъв край — на доброто, положителното, желаното и безусловно на живота. Тя е рушителят на съществуващото, понякога увод в ада, в рая или в хаоса на безличното, но преди всичко тя е край на живота и началото на небитието.

Друго е тя в съзнанието на древните египтяни. От нея започва нов живот, който непременно ще бъде осенен от „пълната светлина на деня“. Преминаването на границата между живота тук на земята и живота в отвъдния свят (при праведност и магически въздеяния) е нещо повече от преход към нов живот. То е обожествяване, изравняване с боговете — властители на другия свят.

Как си е представял този преход древният египтянин според написаното в книгата?

Непосредствено след напускането на земния живот човешкото същество (по-вярно същината на човека) се слива отново с тялото. Покойникът се явява пред Озирис в неговото царство (Аменти). Озирис е неподвижен, мълчалив, вкаменен и с цялото си същество изразява смъртта. Покойникът се обръща към него с поздрави и възхвали, като изрича свещените думи, предвидени за тази среща.

С това той се слива с Озирис, по-скоро — въплъщава се в Озирис, като прибавя към името си като наставка още едно — божественото. След това идва така нареченото претегляне на човешкото същество или с някои уговорки — на личността.

В съда на предвечното човекът прави една самооценка за поведението си през живота на земята. Сто двадесет и пета глава от книгата е образец не само на формата, в която трябва да се излее тази изповед. Тя е един списък на недопустимите и в другия свят нередности в живота на човека: О, истина, и справедливост, слушай! /Страдания на хората не съм създавал/ Дела покварени не съм извършил /Сърцето ми жестокостта презира/ Не съм извършил кражба /Не съм убивал ближни/ Не съм измамвал /Не съм аз лъгал/ Не съм отнемал хляба на ближния /Не съм клеветил/ Не съм полетата плодородни присвоявал /Не съм по портите аз слушал/ Не съм грешил с излишека от думи /На гняв не съм се никога поддавал/ Не съм проклинал царя /Не съм водите замърсявал/ Не съм нахален бил и дързък никога /Аз никога сплетни за моя полза не съм правел…

Колко трайни, обидно жизнени са слабостите на човешкото съжителство, щом като не само днес, но и тогава, в рамките на едно почти затворено трихилядолетие, е съществувала сплетнята, и то „не за своя полза“, а като личностна характеристика, но и колко силни са били надеждите за добри човешки отношения, щом като и пред боговете трябва да се говори за нравствени черти, които днес почти не забелязваме като добродетел: аз никога не съм обиждал някого; не съм сгрешил чрез нетърпение; ближните си аз не съм разплаквал; никога не съм бил глух към думите на правдата.

Оттатък, в отвъдния свят, се страхуват от същите човешки слабости, както и отсам.

Но не туй е най-красноречивото в тези слова. Тях трябва да оценяваме преди всичко като косвен разказ за обществените отношения, за начина на жнвот и съжителството в условията на класовото подчинение, влято в древноегипетската религиозно-пирамидална йерархия. Съпоставим ли ги с други, понякога зловещи картини на възмездието заради неподчинение (отнемане, разбирай отрязване на предната част на стъпалата, обгръщане на главата с отсечените крака на нейното тяло, посичане и пробиване на челото и т.н.), тези внушени от картините на задгробието добродетели придобиват далеч по-суров смисъл, отколкото може да ни се стори на пръв поглед и върху лоното на надеждите за безсмъртие. Една от незавидните функции на древноегипетската религия, и то именно заради нейната дълготрайност, е било увековечаването на класовото неравенство и робския начин на живот. Наистина ние не можем и не трябва да поставяме в обратен ред причините и следствията в обществения живот и неговото развитие. Митологията и религията, пък и самите обществени отношения, които те отразяват, са производни на обективни сили. Но може би тъкмо тия сили са отредили на митичните герои и на религиозните внушения тяхната дълготрайна историческа роля като духовно освещение на необикновеното човешко неравенство в тази далечна общност. В този смисъл „Книга на мъртвите“ и не само със сто двадесет и пета глава, но с цялото свое съдържание може да бъде разглеждана като богат източник на социологични, социалнопсихологични и етични сведения за древноегипетското общество, за бита, взаимоотношенията и нравствения облик на хората от онова време.