Едгар По - Златният бръмбар

— Ах ти, негоднико — извика Льогран, като изговаряше със съскане сричките през стиснатите устни, — проклет черен подлец! Говори, заповядвам ти! Отговори веднага без никакви извъртания. Кое… кое е лявото ти око?

— О, господи, маса Уил. Нима тук тофа не е моето ляфо око, а? — изрева в отговор уплашеният Юпитер, постави ръка върху десния си зрителен орган и я притисна с такава отчаяна упоритост, като че се страхуваше да не би неговият господар да се опита начаса да му извади окото.

— Така си и мислех! Знаех си! Ура! — изкрещя Льогран, пусна негъра, заподскача и затанцува за голяма изненада на неговия слуга, който се изправи на крака и втрещен местеше мълчаливо поглед от своя господар към мен и от мен към своя господар.

— Хайде! Да се връщаме! — извика Льогран. — Играта още не е свършила. — И той ни поведе отново към магнолията.

— Юпитер — обърна се той към негъра, когато стигнахме до подножието на дървото, — ела тук! Как беше закован черепът за клона: с лице навън или към него?

— Лицето беше нагоре, маса, та франите достигат очите без никакфи трудности.

— Добре тогава, ти през това или през онова око пусна бръмбара? — След което Льогран докосна едното, а после и другото око на Юпитер.

— През тофа око, маса, ляфото както казфате фие. — И негърът посочи дясното си око.

— Достатъчно, трябва да опитаме отново.

Тук моят приятел, в чието безумие сега прозрях или си помислих, че прозрях известни признаци на методичност, премести колчето, отбелязващо мястото на падането на бръмбара, на около осем сантиметра по на запад от предишното му положение. После опъна рулетката от най-близката точка на дънера към колчето, както направи преди това, и като продължи да я разгъва в права линия на разстояние от петнадесет метра, отбеляза една точка, отдалечена на няколко метра от мястото, където копахме.

Около новото място бе очертан кръг, малко по-голям от предишния, и ние отново се заловихме за работа с лопатите. Аз ужасно се уморих, но без да си давам ясна представа за онова, което промени мислите ми; повече не изпитвах такова голямо отвращение от натрапената ми работа. По необясним начин се заинтересувах изключително много, нещо повече, развълнувах се. Може би в странното поведение на Льогран имаше признаци на предумисъл или на преднамереност, които ми въздействуваха, затова копаех с голямо желание и отвреме-навреме откривах, че и сам поглеждам с чувство, напомнящо очакване, да зърна въображаемото съкровище, привидението на което бе разбъркало ума на нещастния ми приятел. По едно време, когато тези причудливи мисли ме обладаха с пълна сила и когато бяхме работили може би час и половина, отново ни прекъсна яростният вой на кучето. Неспокойствието му при първия случай представляваше очевидно резултат от палавост или каприз, но сега във воя се долавяха резки и злобни нотки. Юпитер се опита отново да му завърже муцуната, но кучето оказа ожесточена съпротива, скочи в ямата и зарови бясно земята с нокти. След няколко секунди то изрови купчина човешки кости, образуващи два цели човешки скелета, а сред тях и няколко метални копчета и нещо, наподобяващо прах от изгнила вълнена тъкан. Един-два замаха на лопатата разкриха острието на голям испански нож, а когато продължихме да копаем по-дълбоко, се появиха и три четири разпръснати златни и сребърни монети.

При вида им Юпитер едва успя да обуздае радостта си, но лицето на господаря му изразяваше крайно разочарование. Той обаче настоя да не прекратяваме нашите усилия и преди още да се доизкаже, аз се спънах и паднах, понеже върхът на ботуша ми се закачи за голяма желязна халка, останала полузарита в рохкавата пръст.

Заработихме разпалено, никога през живота си не бях прекарвал десет минути в по-силна възбуда. В това време изровихме продълговат дървен сандък; от отлично запазеното му състояние и чудесната твърдост на дървото ставаше ясно, че са го подлагали на някаква минерализационна обработка, по всяка вероятност с живачен двухлорид. Сандъкът бе дълъг метър и пет сантиметра, деветдесет широк и седемдесет и пет дълбок, плътно обшит с ленти от ковано желязо, които се преплитаха и образуваха отгоре нещо като мрежа. От двете страни на сандъка, близо до капака, имаше по три железни халки, общо шест на брой, така че можеха да го носят успешно шест души. Нашите сили ни стигнаха само да го поместим едва едва в леглото му. Веднага разбрахме, че е невъзможно да преместим такава огромна тежест. За щастие капакът бе затворен само с две резета. Издърпахме ги разтреперани и задъхани от вълнение. В миг пред очите ни заблестя несметно съкровище. Падащите в ямата лъчи на фенерите се отразиха от безредната купчина злато и скъпоценни камъни и нагоре лумнаха пламъци и искри, които напълно заслепиха очите ни.