Аркадий Стругацки - Бръмбар в мравуняка

В 13:17 Екселенц ме извика при себе си. Той не вдигна очи към мен, така че виждах само голия му череп, покрит с бледи старчески лунички — това означаваше, че е твърде много загрижен и недоволен. Но впрочем не от моята работа.

— Седни.

Седнах.

— Трябва да се намери един човек — каза той и неочаквано млъкна. Мълча дълго. Човек би помислил, че не са му харесвали собствените му думи. Формата, а може би съдържанието. Екселенц обожаваше абсолютно точните формулировки.

— Кого именно? — попитах, за да го изведа от филологическото вцепенение.

— Лев Вячеславович Абалкин. Прогресор. Онзи ден е отпътувал за Земята от Полярната база на Саракш. На Земята не се е регистрирал. Трябва да се намери.

Той отново замълча и тогава за пръв път вдигна към мен кръглите си, неестествено зелени очи. Явно беше в затруднение и аз разбрах, че работата е сериозна.

Прогресор, който не е сметнал за нужно да се регистрира при завръщането си на Земята, строго погледнато, е нарушител на реда, но естествено неговата особа съвсем не би могла да заинтересува нашата комисия, най-малко пък самия Екселенц. Обаче Екселенц беше в толкова явно затруднение, та у мене се появи чувството, че ей-сега ще се отпусне назад в креслото, ще въздъхне едва ли не с облекчение и ще промърмори: „Добре. Извинявай. Сам ще се заема с тази работа.“ Случвало се е и такова нещо. Рядко, но се е случвало.

— Има основания да се предполага — рече Екселенщ — че Абалкин се крие.

Преди петнайсетина години жадно бих попитал: „От кого?“ Ала оттогава минаха петнайсет години и времето на жадните въпроси отдавна свърши.

— Ти ще го намериш и ще ми съобщиш — продължи Екселенц. — Не искам никакви силови контакти. Няма да влизаш в каквито и да било контакти. Ще го намериш, ще го поставиш под наблюдение и ще ми съобщиш. Само толкова.

Опитах се да се отърва със солидно разбиращо кимване, но той ме гледаше така втренчено, че сметнах за нужно преднамерено бавно и съсредоточено да повторя заповедта:

— Трябва да го открия, да го взема под наблюдение и да ви съобщя. В никакъв случай не бива да се опитвам да го задържа, да му се мяркам пред очите, най-малко пък да го заговарям.

— Така — каза Екселенц. — Сега другото.

Той бръкна в страничното чекмедже на бюрото, където всеки нормален сътрудник държи справочната си кристалотека, и извади оттам обемист предмет, чието название в първия момент си спомних на хонтийски: „закурапия“, което в буквален превод ще рече „вместилище за документи“. И чак когато Екселенц сложи това вместилище пред себе си на бюрото и отпусна върху него дългите си възлести пръсти, се изтървах:

— Папка за книжа!

— Не се отклонявай — строго каза Екселенц. — Слушай внимателно. Никой в комисията не знае, че се интересувам от този човек. И в никакъв случай не трябва да научи. Следователно ще работиш сам. Без никакви помощници. Цялата си група ще прехвърлиш в подчинение на Клавдий, а за работата си ще докладваш на мен и само на мен. Без никакви изключения.

Трябва да си призная, че се смаях. Просто никога досега не беше се случвало такова нещо. Никога не бях се сблъсквал на Земята с такава степен на секретност. И честно казано, даже не можех да си представя, че е възможна. Затова си позволих доста глупаво да попитам:

— Какво значи „без никакви изключения“?

— Без никакви в този случай означава просто „без никакви“. Има още няколко човека, които са в течение, но тъй като никога няма да се срещнеш с тях, на практика за този случай знаем само ние двамата. Естествено, докато го търсиш, ще ти се наложи да разговаряш с много хора. Всеки път ще използваш някаква легенда. За легендите бъди така добър да се погрижиш сам. Без легенда ще разговаряш само с мен.

— Да, Екселенц — смирено казах аз.

— По-нататък — продължи той. — Очевидно ще трябва да започнеш от неговите връзки. Всичко, което знаем за тях, е тук. — Той почука с пръст по папката. — Не е кой знае колко много, но има с какво да започнеш. Вземи я.

Поех папката. С такова нещо също не бях се сблъсквал на Земята. Кориците от матова пластмаса бяха стегнати с метална ключалка, а отгоре с червени букви беше написано: „ЛЕВ ВЯЧЕСЛАВОВИЧ АБАЛКИН“. И под него, кой знае защо — „07“.