Джон Бетънкорт - Дух на човек, дух на бръмбар

Когато се пробудих на ръба на водата, бях гол като животно. Една излъскана пръчка, широка колкото крака ми и направена от дърво — въпреки, че не можех да кажа от какво дърво — висеше от китката ми на тънка каишка. Хвърлих пръчката, скочих на крака и нададох тревожен вик:

— Ай — ай — ай!

Звукът отекна нагоре и надолу по брега на Реката. Последва тишина, после го подхванаха стотина други гърла и ми го върнаха обратно с оглушителен рев.

— Ай — ай — ай — ай — ай…

Сигурно бях в света на духовете, тъй като ясно си спомнях смъртта си. Все още можех да чуя жрецът на племето ни да опява над мен, опитвайки се да изгони болестта от тялото ми. Спомнях си болката в корема, която караше света да се люлее като дърво при буря.

— Нгосак — бях прошепнал с последния си дъх, посочвайки името на мъжа, който ми бе направил магия.

Защо бях тук? Какъв дух или бог ме наказваше? Дали не бях посочил грешния човек — дали Нгосак бе невинен? Затворих очи и загризах устните си, докато не вкусих топлата сладост на кръвта. Духове, махайте се, махайте се, махайте се!

Виковете на ужас бавно замряха. Отворих очи, но нищо не се бе променило. Всички на брега на Реката се оглеждаха наоколо с лица, изразяващи страх и тревога.

Някои пристъпваха колебливо насам или натам, някъде далече чух жена да пищи без да спира.

От всички около мен, аз стоях най-близо до ръба на Реката. Затичах се надолу към водата, приклекнах и се загледах в собственото си отражение. Това бе кошмар. Можеш да различиш човека от животното по украсата му, знаех това: татуировки на бузите и клепачите, боя за гърдите и ръцете. Всички тези, които се бяха пробудили с мен изглеждаха като хора — такива бяха формите им — тъмно кафява кожа като моята, широки бузи, сплескани носове — но бяха напълно обезкосмени от главата до петите. Сега, когато се взирах в отражението си, докоснах собствения си плешив череп, усетих празнината под мишниците си, погледнах надолу към голата си мъжественост. Бях гладък като новородено, а горната ми кожа беше премахната, оставяйки пениса ми розов и изложен на показ. Още по-лошо, стотиците татуировки, с които толкова грижливо бях покрил тялото си през петдесет и осемте години на живота ми, бяха изчезнали.

Открих, че едва мога да се позная.

Каква игра си играеха с мен? Кой дух можеше да направи подобно нещо?

Трябва да е Глаша Змията, помислих си аз, вече прав: той беше мошеникът. Кой друг щеше да ме събуди в света на духовете по такъв начин? Или навярно бе изпитание. Кокоти бръмбарът винаги ни беше изпитвал, опитвайки се да докаже, че човекът не е по-добър от маймуните по дърветата.

Намръщвайки се, аз се отправих нагоре по Реката и се опитах да разбера къде се намирам, като плясках с голите си крака през плитчините и подплашвах малките сребристи риби, които се струпваха настрани от мен.

Между Реката и едно обширно поле с висока до кръста трева се простираше една равна местност, широка около двадесет стъпки. Ние всички се бяхме събудили на Речния бряг. Зад тревата забелязах горичка от дебели стари бамбуци, които се спускаха почти до водата.

Ако това беше някаква проверка на духовете, щях да я издържа, реших аз. Бях превел двестата мъже, жени и деца от моето село през тридесет и трите дъждовни сезона и познавах пътищата на духовете толкова добре колкото старейшините на племето ни. Бях се разхождал с духовете на животни и растения повече от сто пъти. Те бяха хитри, духовете: някои закачливи, някои сериозни, някои помагаха, други не… но не правех нищо без причина.

Задачата ми щеше да бъде да открия тази причина, ако можех. Дали ще одобря тази причина или ще й се съпротивлявам ще зависи от това, дали ще съвпадне с моите собствени желания. Тук, в света на духовете, едно нещо бе сигурно: можех да разчитам само на собствената си съобразителност. Няколко клона, дебели колкото мъжки палец се бяха надвесили над водата. Отчупих ги един по един и опитах силата им. Първите два щракнаха като близнаци. Третият се оказа як като закален в огън дъб и краят му стигаше до място, подходящо за изравяне. Бързо отстраних листата му.

Ако човекът не е животно, той трябва да докаже това с украсата си. Това трябва да бъде моята първа цел, мислех си аз да се украся. Боята щеше да свърши работа, тъй като нямах нито мастило, нито костни игли за татуировки.

На двадесет стъпки от бамбуковата горичка стигнах до едно място, където Реката се бе врязала по-навътре в брега. Нагазих предпазливо, докато водата стигна до коленете ми. Пръстите на краката ми потъваха дълбоко в топлата, мека кал на Речното дъно, опипвайки за дупки и камъни, но без да открият такива. Изглеждаше хубаво място, така че започнах да копая в него със заострения край на пръчката си докато на няколко лакътя дълбочина стигнах до глина. Когато изкопах една шепа и я вдигнах на светлината, се оказа че беше бледосива, почти бяла. Скептично я размачках между пръстите си. Беше груба и лесно се мачкаше, но трябваше да свърши работа.