Джон Бетънкорт - Дух на човек, дух на бръмбар

Като използвах първите два пръста на всяка ръка аз взех малко от червената и синята боя и започнах да рисувам кръгове и линии по бузите, ръцете и гърдите на Бърд. Той не помръдна, докато не привърших, а после само кимна.

Но когато се преместих до копиеносеца му, Шей скочи на крака, като стискаше ръцете си в юмруци. От устата му излезе поток гневни думи. Аз объркано се втренчих. Нима той не искаше да бъде отново човек?

Погледнах към Бърд, а той заговори остро на своя копиеносец. Копиеносецът поклати глава, отстъпи крачка назад и решително застана на крака.

Една от жените — всъщност почти момиче, с малки напъпили гърди и тесни бедра, навярно прекарала една година в кървенето, което отбелязваше навлизането в женските тайнства — се поклони и привлече вниманието ми.

— Извинявай, че те прекъснах, вожде — каза тя със сведени надолу очи както бе необходимо. — Белият човек казва, Дръж мръсните си ръце настрани от мен, дивак такъв.

— Ти разбираш ли какво си говорят? — попитах аз.

— Да, вожде.

— Как се казваш?

— Нону, вожде.

— Ела седни до мен.

Аз посочих мястото, вдясно на мен. Тя се придвижи и клекна там, като все още гледаше към земята.

— Как научи езика на белокожите?

— Родих се в тяхната болница.

Думата не означаваше нищо за мен. Сигурно така се казва селището им, помислих си аз.

— Кажи му това — казах аз. — Ако не е животно, трябва да се изрисува, за да го докаже. Ако е животно, може да си върви.

Тя изрече думите и аз видях как лицето на Шей почервеня като слънцето на изгрев. Той изръмжа нещо на Бърд, обърна се и се запъти към странното сребърно дърво. Аз изсумтях зад гърба му, после се изплюх след него.

— Животно! — какви копиеносци си избираше Бърд? Щяха да бъдат безполезни в битка, с толкова малко дисциплина.

Бърд ми каза нещо, което Нону преведе като:

— Знаеш ли какво се е случило с нас?

— Ние сме в света на духовете — казах аз и оттам нататък с помощта на Нону като преводач ние успявахме да водим що-годе някакъв разговор.

Бърд и повечето от белокожите, както се оказа, идваха от някакво място далече от нашето, наречено Нова Зеландия. Името не означаваше нищо за мен. Той също мислеше, че боговете са ни довели тук — особено един на име Иизуз — но с каква цел, той не знаеше.

Изглежда, мислите ни доста съвпадаха. Когато му казах за плановете си да построя селище със стени, той се съгласи, че това бе добра идея — никой от нас не знаеше какви животни кръстосваха близките гори. Той предложи помощ от страна на белокожите и аз приех. Всеки от белокожите можеше да живее в нашето село, обещах аз, когато научи езика ни, украси се като човек и ме приеме като вожд. Той бързо се съгласи.

— Ще кажа на хората си — ми каза той.

Изправи се, обърна се и тръгна към странното сребърно дърво.

— Проследи го — прошепнах на Нону, — чуй какво си говорят, после ела и ми кажи!

— Да, вожде — каза тя и запълзя през високата до пояс трева на ръце и колена. Видях няколко стебла да помръдват и после вече я нямаше.

Марага коленичи до мен. Тя беше използвала плодчетата да оцвети няколко стръка трева в червено и синьо и докато гледах тя ги сплете около рамото ми. Аз бях първият, който се изрисува, сега бях първият който носеше отличителния знак на смелостта.

— Добре си го направила — казах аз, изучавайки работата й.

— Съпругът ми не е тук — каза тя. — Нуждая се от мъж, за когото да се грижа, който може да ме защити. Аз работя упорито, Хивиан, както знаеш.

— Знам това — казах аз озадачено.

— Направи ме своя жена — каза тя. — И двамата сме достатъчно зрели да не си играем с разните обреди. Ние се нуждаем един от друг.

— А какво ще стане с твоя съпруг Котаби? Който е моят най-добър приятел? — попитах аз. — Как мога да открадна жената на най-добрия си приятел?

— Котаби умря една година след твоята смърт. Той не се е преродил в света на духовете — видяла съм това. Следователно, защо да не ме направиш своя жена?

Това, което казваше тя, имаше някакъв смисъл.

— Така да бъде — казах аз, — отсега нататък ти си моя жена.

— А ти си моят мъж.

Аз кимнах и това беше женитбата ни. Прекарахме следващия час като взаимно се украсявахме. Марага изрисува главата и гърба ми, а аз нейните. Около нас сто двадесет и двамата членове на новото ни селище, направиха същото.

Нону се завърна толкова тихо, колкото беше отишла и веднага дойде да ми докладва. Тя бе направила точно така, както й бях заръчал — да пропълзи през тревата, докато се намери на една плюнка разстояние от Бърд и другите бели мъже. Никой от тях не погледнал в посоката, където се намирала тя. Докато тя седеше пред мен да ми разказва какво беше подслушала, Марага започна да рисува сини и червени кръгове по лицето, врата и главата на момичето.