Джон Бетънкорт - Дух на човек, дух на бръмбар

— Трябва да направите копия от бамбук — им казах аз. — Животът в селото зависи от вас и от това какъв дивеч може да хванете. Ние ще поставим основите на селото ни, докато ловувате. Върнете се преди да се мръкне. Сега вървете!

Те се удариха по гърдите и се отправиха тичешком към бамбуковата горичка. Погледът ми се плъзна по последният от тях, един върлинест млад мъж, навярно двадесет и две — двадесет и три годишен, плешив като останалите, но с ядосан израз в тъмнокафявите си очи.

Имаше нещо познато в начина, по който се движеше — мислех си аз, което ме накара да се разтревожа. Бях ли го познавал в истинския свят? Намръщих се. Ако бе така, сигурно сме били врагове — наистина, помислих си аз, трябва да пазя гърба си от този тук.

Като вожд на селото ми за трийсет и три години, добре бях научил опасностите от предателството. Много бяха говорили против мен през годините, но аз говорех с гъвкавия език на маймуните. Можех да надприказвам всеки човек в селото, толкова хитри и убедителни бяха аргументите ми.

Със силна ръка, и остър поглед, бях приел обшитото с пера наметало на вожд, когато бях на двадесет и пет години и народът ми достигна най-голямата си сила през времето на моето водачество.

Безстрашни бяха мобоасите с мен и добре сплашваха враговете си. Под моето водачество стана така, че завладяхме нови ловни територии от Конаки и Аколоас. Тогава крадяхме канута и жени от презрените Мовандо и завинаги ги прогонихме от смрадливото им селище. Духовете бяха благосклонни към мен и още преди смъртта ми, името Хивиан вече живееше в много песни и приказки.

Когато се спрях на върха на Речния бряг, забелязах друга група мъже и жени, които се бяха събрали в далечината от ляво на мен. Те не бяха тъмнокожи, а бели като месото на кокосов орех.

Духове ли са? — чудех се аз. Можеха ли те да са духовете, които са ни довели тук?

Те всички стояха около едно странно дърво, каквото никога преди не бях виждал.

Повърхността на дървото имаше сребристия цвят на рибните люспи, но не толкова блестящ. Бе ниско, но широко — върхът му заемаше място, което щеше да стигне за цяло село. Стволът му бе малък и не изглеждаше достатъчно силен за да го издържи.

Няколко от белокожите мъже се катереха по леко наклонената му повърхност пъхайки ръцете си в дупките. Като собствените ми хора, те изглежда също имаха странните дървени пръчки, закрепени за ръцете им с въжета. Докато гледах, първо един, после и другите от тях нагласиха пръчките си в дървото.

Изглежда пръчките естествено се плъзгаха в мястото. А, казах си аз, ето за какво служат пръчките. Но защо трябва да си правиш труда да ги наместваш в дупките? Нямаше никакъв смисъл за мен.

Навярно духовете, които са ни довели тук, ще ни изяснят по-късно за какво служи това дърво. За момент съжалих, че съм хвърлил собствената си пръчка, но после осъзнах, че все още трябва да е там, където я бях хвърлил… в края на краищата кой щеше да я вземе?

Преглъщайки, събрах кураж да заговоря белокожите призраци или духове или каквито и да бяха. Докато вървях към тях някои ме забелязаха и посочиха към мен като бъбреха на някакъв груб, плавен език, който не разбирах. Те изглеждаха развълнувани, че ме виждат и приятелски настроени.

Като спрях на двадесет стъпки от тях, аз ги изучавах, въпреки че кожата им бе бяла, не изглеждаха като призраци, лицата им бяха странно заострени и носовете им твърде много стърчаха. Те също изглеждаха точно толкова объркани и смутени, колкото и моят народ. Вероятно са от някакво далечно племе?

Аз много бавно се придвижих по-близо, като разтворих ръце нагоре с дланите за да покажа, че не искам да им причиня зло. Белокожите нямаха копия или ножове, както можех да видя, но можеха да хвърлят камъни или да използват ръцете си срещу мен… или дори тези пръчки, прикрепени към китките им. Навярно малко от тях говореха моя език, помислих си аз. Вероятно можеха да обяснят, какво имаха предвид духовете след като всички ни бяха довели тук.

Техният вожд и това, което навярно бяха двамата му копиеносци, въпреки че нямаха копия, излязоха напред за да говорят с мен. Вождът имаше огромен нос, опитвах се да не гледам там, но той стърчеше към мен като сочещ пръст, а очите му бяха сини като плитка локва вода. Бледи, червеникаво-кафяви петънца покриваха раменете му. Наистина не бях виждал такова нещо преди.

— Хайтхиъ — ми каза той с нисък, успокояващ глас. Предпазливо протегна напред ръката си и когато погледнах към нея, той бавно се пресегна, взе дясната ми ръка в своята и премести и двете нагоре и надолу преди да ме пусне.