Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Автокефален си станал — отбеляза Джон. Настроението му необяснимо защо се разведри.

— Какъв? — не разбра Балабан.

— Автокефален. Значи — на своя глава.

— Ами като няма чужди… — усмихна се криво Балабан. — Или има, ама празни…

Пътят достигна полите на възвишението и стана по-стръмен. Отдалеч се виждаше как Лука видимо забави темпо, преви гръб, а беше още в началото на стръмнината. След още няколкостотин метра слезе от велосипеда и го забута нагоре. Вече се видя и накъде отива: напред по склона се белееха пръснати къщи и цъфнали дървета в дворовете покрай тях — може би село, а може би вилна зона.

— Аз ще говоря с него — каза Балабан, приближавайки с колата вървящия Лука. — Ти в началото си трай.

Джон кимна. След секунди Балабан изпревари велосипедиста — той се оказа доста дребен на ръст, с разрошена от вятъра русолява коса и измъчено на вид мършаво лице, — спря на няколко метра пред него и излезе от колата.

— Ей, Лука! — викна. — Качвай се, ще те закараме.

— Няма смисъл — каза оня, задъхан от изкачването, хвърляйки само бегъл поглед към Балабан. — Аз почти стигнах…

— Лука, чакай! — повтори Балабан. — Имам да говоря с теб.

Лука спря и се огледа. Джон се огледа също. Нямаше жива душа наоколо освен тях тримата.

— А ти, омбре, какъв си? — обърна се Лука към Балабан. Гледаше го доста подозрително. — Кой те праща при мене?

Балабан извади от джоба си някакво удостоверение. Лука го разгледа и му го върна.

— Това не ми говори нищо. Такива картончета аз мога да си напечатам знаеш ли колко…

Балабан въздъхна и погледна събеседника си право в очите.

— Лука, не знаеш колко си загазил — каза. — Тая проверка от МАСТЕХКОН е заради тебе, ама ти още не си разбрал. И ако скръцнат проверяващите със зъби, Търтея ще омекне и ще те докара вързан…

— Говориш френски работи, омбре — скептично присви очи Лука. — Първо, Търтея едва ли подозира, че съществувам…

— Каймана ще му каже, ако не подозира!

— …а освен това, защо да е заради мен проверката?

— А кой друг от секцията може да разработва закриващи технологии?

— Омбре, не че знам какво е това, но просто нямам нищо общо.

— Слушай, Лука! — Балабан почна да се нервира. — Ти при нас си основен заподозрян по две дела. Едното е за генератора на Ван дер Лаф…

Лука отегчено завъртя глава.

— И колко години, омбре, ще ми лепнат за него според теб? — каза със саркастична усмивка. — Това за Ван дер Лаф е вече история и всички го знаят. Няма нищо углавно. Софтът струва сто змейчета, всеки може да си го купи, а че Каймана не го е рекламирал, това си е негова работа…

— А защо тогава асоциираната размерност на медийното инфополе скача като с овчарски скок, след като си вързал журналистите към генератора? А? И защо концентрацията на оксиморони надминава всички пределно допустими норми? Лука, има някои параметри, за които ние в „Лукач“ следим и ако не са в рамките, следват наказания за виновните. Ей онзи кадър, дето седи в колата, те изчисли с един брояч на думи само. Защо така се дъниш?

— Никой не ми е казвал за пределно допустими норми — Лука сякаш се пообърка. — И освен това, за инфополето си отговарят медийните шефове от ФИГовете. Оправяйте се с тях и не ме забърквайте в чужди каши.

— Но има още едно дело, Лука! Делото за „болните мозъци“. Мозъци са програмирани да работят като паралелни компютри. Като клетъчни автомати, като невронни мрежи. И хората полудяват. Да, Лука, полудяват! Нещата клонят към епидемия…

— Колко такива… полудели има? — попита неочаквано Лука.

— Осем са били преди половин годниа. Сега не знам.

— И това ако е епидемия… Само че какво общо имам аз?

— Направи си сметката така. Препрограмирани мозъци са засечени само в тая страна. Търсим вината в някакъв местен черен хумтех. Но тук като хумтех-разработчик се е проявила само вашата секция, с „Ван дер Лаф“. А във вашата секция кой е разбирателят? Само ти. Много примитивно звучи, ама… И освен това преди година страшно са ти трябвали изчислителни мощности. Шефът не ти е купил суперкомпютър, а след известно време си спрял да врънкаш. Все едно си намерил мощностите. Възражения имаш ли?

— Н-н-н-н… — Лука отново присви скептично очи. — Поскалъпени са ти изводите, омбре. Така можеш да докажеш каквото си искаш.

— А за какво ти трябваха мощности?

— Омбре, не ме разпитвай, защото… — намръщи се Лука, но после лицето му се проясни. — Чакай! Ти да не си играл бридж в бара на шести корпус на университета? Струваш ми се познат отнякъде, мисля, че е оттам…