Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Кога да съм играл?

— Преди няколко години.

— Не. Но съм учил там. Може да си ме виждал случайно… Слушай, Лука, а ще ми подскажеш ли, като разбирател на разбирателя, не се ли занимават с хумтех някъде другаде из вашите ведомства? Ето например, при вас има секция „Бързи сънища“. Вчера я открих, като ви гледах сайта в мрежата. Какво работят там, а? Може би нещо с хипноза? Двайсет и пети кадър? Или, не дай боже, мозъчно програмиране?

Лука се почеса нервно под мишницата.

— Не знам нищо за „Бързи сънища“ — каза. — Нямам там познати. Мисля, че са някакви дърти пънове на доизживяване.

— Ами ако не са? Ако сред тях има някой отделно взет сръчко?…

— Не ми се вярва — Лука се почеса нервно и под другата мишница.

— …отделно взет, както ти си във вашата секция. Тук всички разбиратели сте законспирирани дълбоко в низините на йерархията, знам аз…

Някъде откъм къщите отпред се чу бучене на кола. Звукът се приближи доста бързо — рев на одрезгавял от годините двигател, примесен със свирене на гуми по завоите и дрънчене на зле закрепена ламарина. След няколко мига колата изскочи с бясна скорост иззад близкия завой и се понесе към застаналите на пътя Лука и Балабан. Двамата бързо отскочиха към канавката. Колата прелетя покрай тях, приветствайки ги с надут клаксон и с взрив от нечленоразделни възгласи на ударени от хормон селяндури — поне десетина диви физиономии ревяха от натъпканото купе. Гора от ръце, свити в могъщ народен жест, щръкна над спуснатите стъкла. Измежду ръцете Джон успя да зърне и един крак — ляв и женски, ако се съдеше по ниската степен на окосмяване, и също сякаш свил криви пръстчета с червено лакирани нокти в могъщия народен жест. След секунда говедовозът изчезна зад крайпътните храсталаци, ревът на мотора и живия товар се позаглуши, после отново се усили, когато колата се появи в обсега на пряка видимост.

— Та какво значи казваш за „Бързи сънища“? — дойде си на думата Балабан, но в този момент трясък от сблъскващи се ламарини и чупещи се стъкла накара и него, и Лука, и Джон да се обърнат надолу към пътя.

Говедовозът лежеше в нивата отдясно, наполовина преобърнат и сериозно смачкан. През прозорците издрапваха първите фигурки — живи и здрави, ако се съди по енергичните движения. От другата страна на пътя, на двайсетина метра нагоре, се беше забила в храстите лъскава бежова кола, също сериозно ударена от едната страна. Всичко това ставаше само на около двеста метра от спрялата кола на Балабан.

— На завоя се изненадаха — изкоментира Лука. — Ще се убият някъде тия мучащите…

— Сидораки, бръкни в жабката, там има един ловджийски бинокъл! — викна Балабан.

Джон напипа в жабката бинокъла, освободи го от калъфа, излезе навън и го завъртя към мястото на катастрофата. В играещото зрително поле се мярна обърнатият говедовоз: от него бяха излезли вече шестима души, двама помагаха на още някой да се измъкне, а останалите се отправиха към другата катастрофирала кола. Нейната врата се отвори и оттам, полюшвайки се, излезе… шофьорът Нестор.

— Балабане, това е членовозът на МУЦИ! — извика Джон.

— Къде? Ония другите ли? Дай да видя! — Балабан понечи да издърпа бинокъла, но Джон не го пусна. В зрителното поле ставаше горещо. Селяните наобиколиха Нестор, някой го удари, Нестор отвърна и се заформи страхотен бой. Един от селяните отхвърча настрана, държейки се за лицето, но падна и шофьорът на членовоза под ударите на останалите. Почнаха да ритат падналия и тогава проехтя изстрел. Един от селяните се хвана за хълбока и седна на асфалта. Другите се обърнаха към лимузината и замряха.

От задната врата на членовоза излезе, с насочен пистолет в ръце, Дик Пейн. Пистолетът сякаш трепереше, но това можеше и да е от играещото зрително поле на бинокъла, който Джон трудно удържаше, понеже Балабан напираше да му го отнеме.

— Дай! — викаше Балабан. Джон накрая се предаде и пусна бинокъла. Без него лицата се различаваха трудно, виждаше се само, че селяните вдигат ранения си човек и го отнасят настрани. От членовоза излезе още някой и се засуети около падналия Нестор.

— Копеле, това е оня! — викна Балабан. — Лука, дошли са за тебе! Трябва да се махаме оттук!

— Е, стига де! Защо пък за мене? — Лука продължаваше да се инати.

— Виждаш ли го онзи рижият с патлака? — Балабан тикна бинокъла в ръцете на Лука. — Той е резидентът на програмата „Лукач“. Днес цял ден ту той излиза пред нас, ту ние пред него, дебнем се като…