Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Ти не беше ли също от „Лукач“? — попита Лука с някакъв проблясък на интерес в гласа.

— Комитетът и Програмата са съвсем различни неща. Може да се каже — противоположни. Макар че това вече няма значение…

В далечината се чу нов шум от двигател, този път откъм града. Не след дълго иззад злополучния за членовоза завой изникна полицейски джип. Джипът спря до членовоза, от него скочиха неколцина маскирани и се нахвърлиха с палки върху селяните. Селяните, странно, почти не се съпротивляваха.

— Лука, скрий се в колата бе, ще те видят! — викна Балабан и яростно задърпа велосипеда от ръцете му. — Дай го това колело в багажника! Да се махаме, няма време!

Лука първо се опъваше, но после отстъпи пред енергичния напор на почти двойно по-тежкия от него Балабан и пусна велосипеда. Но вместо да влезе в колата, само приклекна зад нея, колкото да не се вижда от мястото на катастрофата. Джон взе от Лука бинокъла и го насочи надолу. На завоя бяха спрели още две коли — линейка и лъскав червен джип. Селяните бяха налягали по очи в калта — сигурно по заповед на маскираните, — а шофьора Нестор, който явно беше сериозно бит, го качваха на носилка. Дик Пейн, Антон и още един цивилен обясняваха с енергични жестове нещо на полицаите.

— Давай да проверим дали точно мен ме търсят — предложи накрая Лука.

— Недей си прави експерименти, ще те хванат и ще стане лошо! — разубеждаваше го Балабан.

— Няма да ме хванат. Ще ме закарате горе на баира и оттам ще видим къде отиват тия тук. Първо обаче искам да си прибера едни неща от вилата. За минутка само.

Лука влезе в колата. Балабан набута велосипеда в багажника, оставяйки задното колело да стърчи навън. В този момент мобилникът на Джон бипна — на дисплея се изписа непознат туземен номер.

— Изключи това бе, Сидораки! — викна Балабан, докато палеше мотора. — По сигнала от него ще те засекат знаеш ли колко пъти? Тия отзад ако имат такава прослушвачка като онази моята…

Джон бързо изключи апарата и за всеки случай дори извади батерията.

— И ти, Лука, включен ли ти е мобилника?

— Нямам мобилник — отговори оня. — Чист съм.

— Има ли тук път към другата страна на баирите? Да не ни сгащят горе?

— Има един черен път.

За известно време настъпи мълчание. Колата се закатери по хълма и след минута навлезе във вилната зона. Джон поглеждаше назад, където при някои завои се виждаха в далечината скупчените на пътя коли и хора, но никой не ги преследваше — явно още се разправяха със селяните за катастрофата. От задната седалка Лука упъти с ръка Балабан към едно тясно и буренясало разклонение на пътя, промъкващо се между два покъртени каменни зида, и след двайсетина метра му направи знак да спре. После бръкна в раницата си и извади малък нектоп и зъркели.

— Омбре — обърна се Лука към Балабан и го погледна внимателно в очите. — Май се сетих за какви болни мозъци говориш. И май все пак имам пръст в тях. Но идеята не беше съвсем такава. Или по-точно беше съвсем не такава…

— А-а-а! — викна почти радостно Балабан. — Почна да си самопризнаваш!

Лука си сложи зъркелите, около минута си поигра с псевдомишката на нектопа, сякаш настройваше нещо, после свали очилата.

— Виж сам — предложи. — Докато ме чакаш да си прибера боклуците.

Балабан пое нектопа и си сложи зъркелите, а Лука слезе от колата, отключи ниската железна порта отляво и през запуснатия тревясал двор изчезна зад къщата — стара, посивяла, с изпочупени керемиди на стръмния покрив и изгнили от дъждовете дървени капаци на прозорците. Джон се намести по-удобно на седалката и зачака.

— Хм-м-м — изсумтя Балабан след минута и свали зъркелите. Изглеждаше твърде озадачен.

— Какво? — попита Джон. В отговор Балабан не каза нищо, само му подаде зъркелите и се почеса по главата.

Джон надяна очилата — рамката му беше тясна, неудобна, явно главата на Лука беше по-малка от неговата. Сложна, наглед хаотична мрежа от цветни петна заемаше зрителното поле, менейки се по странен начин. Вниманието се увличаше от движенията на петната. Картината противно трептеше. И Джон изведнъж си спомни, че някъде вече е виждал нещо такова. Нещо като рекламен банер, или по-скоро анимирано графично демо, качено в мрежата вместо банер…

…Вечерният мрак неусетно се бе сгъстил почти до пълна чернота — единствено екранът на Балабановия лаптоп, подпрян отпред между двете седалки, хвърляше разноцветна разсеяна светлина върху надвесените над него лица и бледо осветяваше тясното купе на колата. На екрана причудливо се гърчеше поредният стимоклип. Джон усещаше как постепенно го завладява умора, как мислите му все по-здраво затъват в купищата нова информация, връхлетяла го през последните два часа… Нещата се оказаха съвсем не такива, каквито ги беше очаквал. Уж всичко се изясни, уж виновният сам си призна — а въпросите, които мъчеха Джон, не само не получиха отговор, но се появяваха все нови и нови неясноти…