Иван Попов - Лутащи се мравки

Марвин се почеса по врата.

— Всъщност… аз вече съм изпратил четири статии. Бях решил да не чакам доклада на Кемени в Управлението, мислех, че оттам няма да излязат никакви проблеми… Знаеш, статиите ги писах в съавторство с Александър, твоя съквартирант, а той много настояваше да ги изпратим веднага, казваше, че знае в кои физически списания със сигурност няма да ги отхвърлят, и не сбърка… Две от тях вече са приети за печат, а за останалите две чакам отговор от редакциите.

Това бе нещо ново за Том.

— Казал ли си това на Кемени? — попита той.

— Не. Не съм го казвал на никого, освен, разбира се, на Александър, но той знае, че трябва да си затваря устата. А на теб го казвам, защото… — тук Марвин направи нерешителна пауза — защото ти си съавтор на една от статиите, която е приета. Все някога трябваше да ти го кажа.

— Как така аз съавтор? — извика изненадан Том. — Че аз изобщо не съм участвувал при писането на статиите, с тях се занимавахте само вие двамата с Александър…

— Че нали всичките бързи алгоритми за нестрогите клетъчни автомати ги измисли ти сам! Ако си спомняш, тогава те накарах да ги документираме подробно, загубихме два дена и ти постоянно мърмореше, че само разни нискоинтелигентни отрепки се занимават с документиране на програмите си… Е, ние с Александър само преведохме тези документации на английски и ги оформихме като отделен раздел от втората ни статия. Така че заслужил си съавторството, не се прави на скромен.

Том се хвана за главата.

— И сега какво? Когато след някой и друг ден ни привикат чичковците от Управлението, какво ще им обясняваме? Нали сме подписали протоколи, значи издаваме служебна тайна, могат да ни скалъпят някое обвинение, дявол ги взел…

— Няма страшно, горе главата! — каза бодро Марвин. — Положението не е толкова фатално. Ако забеляза, Бен каза, че нашите ченгета не четат научни списания. Те ще разберат за статиите най-рано няколко месеца след като ги напечатат, а може и изобщо да не разберат. Нали кореспонденцията с редакциите я водя само по електронната поща, а за контрола и от Управлението съм натоварен лично аз, значи оттук няма как да изтече информация… Така че ченгетата ще трябва да изчакат първо броевете с нашите статии да излязат от печат, после някой в Института да ги прочете, да се раздрънка наляво и надясно и чак след това някой техен информатор да им докладва. Нещо повече, не е сигурно дали въобще някой в нашия институт ще ги прочете — там всички са заети с писане и нямат време за четене, аз също не правя изключение… И когато до ушите на ченгетата все пак достигне нещо, аз вече ще съм на сигурно място в Масачузетския Технологически или в някой друг по-престижен институт. Надявам се, че там ще оценят статиите ми и бързо ще се съгласят ме приемат на работа, а махна ли се веднъж оттук, ръцете на Управлението не могат да ме достигнат в чужбина… И накрая, дори и да не успея да се измъкна и ченгетата да ме хванат за издаване на служебна тайна, остава възможността Кемени да впрегне връзките си и да ме измъкне. Така, както измъкна Бен и Барона от лапите на „Информационна сигурност“…

Неусетно двамата бяха стигнали до мръсния площад пред гарата и се озоваха обградени от току-що слезлите от вечерните влакове пътници.

— Добре, ти ще се измъкнеш в Масачузетс — каза замислено Том, — а аз какво? Ще остана тук да опера пешкира, така ли?

— Че защо трябва да оставаш тук? Теб също могат да те харесат в чужбина. Като разберат колко бързи алгоритми пишеш, ще им светнат очичките… Ти какво мислиш, че там всички са богове, така ли? В интерес на истината основната маса научни работници при тях е на доста ниско ниво. Най-добрите им учени обикновено са хора, дошли от страни като нашата. И аз, и ти, и Бен, и Александър, дори Барон Шаро, бихме направили добра кариера в чужбина, ако оттам ни обърнат внимание. С какво сме по-лоши от Иноу и Павлидис, които тук бяха последна дупка на кавала, а в Триест ги гледат като библейски пророци? Обзалагам се, че нас пък ще ни гледат като полубогове. Иноу и Павлидис не притежават най-важното ни качество, те не умеят да мислят с главите си. Когато те или подобните на тях се сблъскат с някой проблем и кажат „Това не сме го виждали писано по книгите, не знаем как се прави“, ние просто опитваме всички най-разнообразни методи, за които сме чували и които ни се струват подходящи за случая. Понякога успяваме, а понякога не… Но най-важното — винаги чувствуваме по кой от многобройните пътища да поемем, за да стигнем до най-важната цел…