Иван Попов: Лутащи се мравки

— По-добре да вървим пеша до гарата — предложи Марвин, — пътят ни не е дълъг, а времето е хубаво…

Том се спря нерешително.

— Всъщност, аз ще пътувам утре следобед — каза той. — Трябва да свърша още някои работи…

— Да видиш Тина ли искаш?

Том кимна.

— Обещал съм — обясни той. — Не знаех, че Павлидис ще ми загуби целия ден в Института.

— Тя как е? — попита Марвин. — Оправи ли се, говори ли вече?

— Оправи се — отговори Том. — Всъщност, тя никога не е губила способността си да говори. На мен ми каза, че след като сме я събудили с Кемени, сякаш изведнъж я обхванала страшна ненавист към разговорите, дори изобщо към останалите хора, почувствувала се абсолютно изолирана и несвързана с тях… Това сигурно е било от отровните газове на скалата. В зоната се получило така: мравките я подушили и я подгонили, тя знаела, че те никога не се доближават до жълтите скали и затова се покатерила на тях. Само че не е знаела за отровните газове… Може би в тези газове има някакви халюциногени или наркотични вещества, затова е заспала такъв сън. Трябваха няколко седмици, за да се оправи организмът и от тях. Оттогава обаче сякаш стана друг човек. Нито пие, нито пуши, станала е мълчалива и замислена, но винаги невероятно спокойна…

— Какво изобщо е търсила в зоната?

— Питах я няколко пъти, но не ми каза нищо, сякаш не желае изобщо да говори за това. Разбираш ли, тя въобще не се интересува от миналото си, от това, което е било преди да влезе в зоната! Кемени също не казва нищо. Мисля, че той подозираше Тина във връзка с мафията, но вече се отказа да се занимава с нея — тя не отговори на нито един от въпросите му. А самата Тина трябва да му е благодарна цял живот — нали ако той не я беше търсил, можеше никой да не забележи нейното изчезване и тя да умре там, на онези жълти скали…

Известно време двамата продължиха мълчаливо да вървят по булеварда към гарата.

— Нелепо се получи все пак с доклада — каза Том. — Измъкнахме такива материали, почти разплетохме цялата загадка на Бедствието, хвърлихме толкова труд и получихме такива резултати, а шефовете изобщо не ни обърнаха внимание. Само ни потупаха по рамото и все едно че ни казаха: „Е, нищо, следващия път не се старайте чак толкова, няма смисъл…“

— А ти какво искаш? — обади се Марвин. — Да ни обявят за национални герои? Не сме попаднали нито във времето, нито на мястото, където за труд като нашия издигат паметници. Пък и какви герои сме ние? Да не би да мислим, че спасяваме света и това е наш свещен дълг? Да не би твърдо и непоколебимо да сме се хвърлили в люта борба с враговете до победен край? Виждаш, че никой от нас няма желание да се шуми около откритието ни, въпреки че според мен то е и сензационно, и фундаментално. Всички ние разбираме, че от широка гласност, разборай евтини сензации по списанията, няма да излезе нищо добро — нали това все пак е наука, а не криминална хроника… Нещо повече: преди смятах, че пряка задача на шефовете на Управлението за сигурност е разбулването на неизвестността около Бедствието, но сега се оказа, че там въобще не желаят да я разбулват, дори напротив. Разбрах, че както всяко друго учреждение, и Управлението си има свои вътрешни интереси, които нямат нищо общо с интересите на непредубедения външен човек. А и никой от нас не проявява особено желание да разбива стените с глава и да доказва правотата ни пред когото трябва и когото не трябва… Да не би някой изобщо да ни е карал да се занимаваме с това идиотско Бедствие? Ами че ние налучкахме решението на загадката абсолютно случайно. Никой от нас не е се е занимавал целенасочено с Бедствието, ние не сме търсили отговора и може би именно затова го открихме… Днешната наука е сложна, човек никога не е сигурен какви знания са му нужни и в каква насока да работи, за да постигне някой по-фундаментален успех в своята област. Времето на тесните специалисти безвъзвратно отмина, за да дойде времето на комплексните модели. Сега много по-добри резултати се постигат, ако човек просто развива някоя абстрактна теория или модел, и то най-добре не една, а няколко свързани една с друга теории, и да се оглежда наоколо за евентуални техни приложения. Нашият успех потвърждава именно това…

— Все пак не ти ли е жал за труда? Получихме такива резултати и сега трябва да ги държиш на дъното на чекмеджето. Поне да не бяха засекретили материалите ни, тогава твоите статии щяха да излязат по научните списания и откритието ти щеше да види бял свят, а сега дори слухове не бива да разпространяваме…