Иван Попов: Лутащи се мравки

Освен това направих и още една версия на 4-тетриса, този път изчистена от излишните подробности. За мое разочарование обаче изобщо не успях да се науча да играя на него! Четирите измерения ми дойдоха много. Мислех да кача тази версия в някоя мрежа, за да се разпространи по света, но тогава изведнъж моите работодатели си завоюваха голяма известност. Станаха доста могъща група, мисля, че успяха да се намесят дори в политиката, аз реших да не правя експерименти с търпението им и се отказах да го разпространявам. Още повече, че играта на него се окава невероятно трудна! Когато днес видях Том да играе с такава лекота и бързина, сърцето ми направо подскочи от изненада. Значи не напразно съм написал 4-тетриса…

— А документацията към него ти ли си я писал? — попита Бен.

— Аз, кой друг? Тя е просто упражнение в словесна еквилибристика, но пък придаваше по-голяма убедителност на работата ми.

Бен отчаяно се хвана за главата.

— Леле… Знаеш ли колко дни и нощи сме изгубили с Том, за да я четем и тълкуваме? Знаеш ли колко идеи сме опитали, една от друга по-диви и абсурдни? Какво количество чист алкохол сме изпили и колко стени сме изкъртили, блъскайки главите си в тях? Господи, защо не се познавахме от по-рано, примерно отпреди пет-шест години?… Тогава времето, което изгубихме покрай документацията, щяхме да го използуваме за по-смислени неща, примерно за сваляне на гаджета… Или пък за сваляне на мрежови защити… Бароне, ти какво обичаш повече да сваляш? Гаджета или защити?

— Защити на гаджета — отговори скромно Барона.

— Така си и знаех…

Том слушаше зашеметен. Беше му трудно да възприеме, че всичките компютърни загадки на Братствата, които така го бяха заинтригували и му бяха отнели цялото свободно време в продължение на една година, се оказаха просто случайни измислици на Марвин. И в тези случайни измислици, припомни си той, преди години вярваха хиляди хора! Сети се за компютъра на Ивар, за ентусиазираните лица на младежите около него, странните им полунаучни разговори, цялата конспирация около тях… Да, помисли си той, глупаци все още има достатъчно. И сигурно ще ги има още дълго време.

— Марвин, може ли да те питам нещо? — обади се нерешително Барона. — Да не би в този тетрис да използуваш някоя нестандартна техника за програмиране? Нали ти казах, че една част от него ми е напълно непонятна.

— Нестандартна техника? — Марвин се замисли. — Да, функциите за ротация и транслация на обектите ги реализирах в термините на паралелния процесинг. Ако изобщо това може да се нарече нестандартна техника…

Няколко секунди Барона остана замислен, сякаш не можеше да асимилира казаното от Марвин. А след това изведнъж лицето му просия.

— Разбира се, аз съм глупак! — извика той и фрасна с всичка сила главата си в стената. — Как не можах да се сетя сам!… Марвин, че ти си направо гений! 4-тетрис, паралелен процесинг, неформални компютри, янус-космология, хипотезата за „променливите константи“… Защо си губиш времето тук? Защо още не си в Масачузетския Технологически, в НАСА или изобщо някъде, където се върши истинска работа, а киснеш при нашите научни симуланти?

— Всяко нещо с времето си — каза Марвин. — Както казваше един колега, всички пътища водят към Масачузетс, но само някои ги пускат там.

Барона погледна компютъра си. Почеса се по врата, после хвана една кърпа, напои я с ракия и започна старателно да чисти корпуса му от мръсотията.

— Не мога да гледам едновременно толкова чиста клавиатура и толкова мръсен компютър — каза той. — Том, ти си виновен, че днес ще си изгубя времето за глупости. Хей, Бен, вместо да се клатиш на стола, по-добре изхвърли всичките боклуци от масата и измий чашите. И без това киснеш тук по цял ден, така че сега ми помогни…

Потресен от внезапно избухналата в Барона страст към чистотата, Бен взе един найлонов плик и помете в него цялото съдържание на масата.

— Не може ли първо да ми дадеш дискетата с описанието на паролите? — обади се Марвин. — Стана късно, а ние с Том трябва да пътуваме с нощния влак.

— Ей, вярно — каза Барона, — съвсем щях да забравя преките си задължения.

Улица „Марвин Мински“ беше потънала в мрак. Почти всички лампи по нея бяха счупени или изгорели, така че Том и Марвин едва успяваха навреме да забележат коварните дупки в асфалта, които ги дебнеха по пътя им към трамвайната спирка. Главната улица на квартала обаче грееше ярко осветена от витрините на магазините и заведенията.