Иван Попов - Лутащи се мравки

— Да се побъркаш — Марвин се плесна по челото. — Това истина ли е или си го измислил?

В отговор Бен хвана клавиатурата и изкара на екрана текста на писмото. Всички се скупчиха пред монитора, разнесоха се възклицания.

— Този Мартин да не си прави майтап с теб? — предположи Кемени.

— Не вярвам. Той не си пада по майтапите. Откакто се ожени, не е казвал нищо смешно.

Марвин замечтано въздъхна.

— Ех, да можеше и с мен да се случи нещо такова! Само че аз съм кандидат само за Масачузетския Технологически, с никакви провинции като Оксфорд и Кембридж не могат да ме излъжат. Кемени, според вас горският би ли ми предложил подобно нещо? Или някое друго лице, особено приближено на горския или на нашето, ъ-ъ-ъ… лесничейство.

— Стига си дрънкал — отговори Кемени, — бъдещето ще покаже. Все пак Бен ни разказа поучителна история. Добра храна за размисъл по пътя… Е, аз тръгвам.

Кемени си взе куфарчето от бюрото, облече сакото си, ослуша се на вратата, пожела на всички приятна работа и излезе навън. След минута Том го забеляза през прозореца как излиза от сградата и отключва новата си служебна си кола, чу се равномерният шум на двигателя и колата бавно пое надолу по алеята.

Кафенето беше тясно, задимено и пълно с тийнейджъри от близкото училище — и то не обикновени тийнейджъри, а по-скоро щателно подбрани екземпляри, така че да ликвидират всяко желание на някой обикновен клиент да си изпие кафето там. Изобщо рядко неприятна компания… Единствената причина, поради която Том и Бен бяха седнали в него беше, че се намираше само на петдесетина метра от задния вход на Бастилията. Острото зрение на Бен различаваше много добре минаващите оттам хора и затова той веднага видя как Кемени слиза по стълбите пред входа с обичайната си сигурна стъпка.

На няколко метра зад него вървеше Марвин. Целият му външен вид говореше, че той или е случайно попаднал там човек, или пък току-що са го пуснали след тридневен разпит. Избелялото му спортно яке, старите кецове и небръснатите бузи очебийно контрастираха с изрядния външен вид на останалите хора, които излизаха през вратата, с елегантните им костюми и шлифери… Той нерешително се спря на входа, зажумя от светлината и разтърка с длан възпалените си очи. Тогава някъде отстрани се появи Марк Прибрам с румената си физиономия и се залепи за Кемени като габърче за магнит. С енергични жестове Кемени се опита да се отърве от него, но не успя и Прибрам го поведе надолу по улицата. Чак тогава Марвин сякаш се сети за нещо и тръгна право към кафенето, където го чакаха двамата му колеги.

— Какво стана? — нетърпеливо го попита Бен, още преди той да е затворил стъклената врата след себе си.

— Нищо — отговори той. — Съвсем нищо.

— Как така нищо?

— Не приеха доклада. Поради недостиг на доказателства.

— Че по-явни доказателства от отчетите на „Аеротроникс“ и да искат, няма! — нервира се Бен. — Какво ги е прихванало?

Марвин си взе стол и седна до масата на колегите си.

— Кемени изобщо не е споменал в доклада си отчетите на „Аеротроникс“ — каза той. — Не е обелил и дума, че вие с Барона сте се вмъкнали в компютърната им система. Аз го питах защо така, а той каза, че експертите на комисията решили, че файловете, които сте им дали, можело да са фалшифицирани.

— Магарета са те, не експерти! — избухна Бен. — Ако искат, пред тях ще им покажа как се вмъквам в системата и какво има там вътре. Ако не бяха усетили „троянския кон“ на Барон Шаро и не бяха сменили паролите, досега да сме източили оттам абсолютно всичко.

— Не е само това. Май Кемени се съмнява, че в Управлението или в комисията действуват агенти на Пакта и на „Аеротроникс“, и затова не иска те да разберат, че негови хора са надничали в компютрите им. Нали на всичкото отгоре вас ви хванаха и телевизията вдигна страшен шум… Той не ми е говорил нищо по този въпрос, но беше ясно, че се страхува от това, което знае и което може да каже. Нали той храни жена и деца, и изобщо в случаи като тоя мълчанието е злато. Може би именно тези агенти са направили така, че комисията да не приеме доклада и въпреки това да обяви цялата тема за строго секретна.

— Ами да — намеси се Том, — за трийсет години сътрудничество с Пакта Управлението сигурно се е напълнило с техни хора. В много мръсна история се забъркахме… И сега какво?

— Най-лошото е друго — каза Марвин. — На днешното заседание забраниха всякакви публикации по въпроса. Мислех да пусна няколко статии в научните списания, вече ги бях приготвил, а сега цялата ми работа отиде по дяволите. Ако бяха напечатали статиите, веднага щяха да ме глътнат от някой университет в чужбина, а сега — никакъв шанс да се измъкна от скапания институт…