Иван Попов - Лутащи се мравки

Том нерешително се наведе напред.

— Мисля си, не можем ли да използуваме това, че знаем на кого нашият, ъ-ъ-ъ… горски предава информацията си? Май съм чувал, че тази компания „Аеротроникс“, да я наречем по нашему лесничейство, е от военнопромишления комплекс. Защо да не опитаме да се вмъкнем в мрежата на това лесничейство, и да източим оттам някакви данни за… чамовия материал? Бен има опит в пробиването на мрежови защити, а и аз знам това-онова по въпроса. Може да попаднем на отчети, научна информация, изобщо на нещо, което може да ни помогне в работата. Все пак поне в началото ние се придвижваме твърде слепешком и от всяка допълнителна информация може да имаме твърде голяма полза…

Като чу за пробиването на защити, Марвин целият просия.

— Хайде, Бен, какво чакаш, ти хакер° ли си или лукова глава? Това е задача тъкмо за тебе! На твое място аз изобщо не бих чакал някой друг да ми дава идеи, досега да съм се вързал в мрежата. За три месеца ми проглуши ушите какъв велик майстор на хака си, сега е времето да го покажеш на практика.

Бен не беше особено ентусиазиран.

— Трябва ми телефонна линия. По възможност безплатна, може и служебна, но да не се разбере кой я използува. Нашите телефонни централи са още от предвоенната система и не съм чувал за трикове, с които да се лъжат броячите за международни линии… Ако телекомуникациите ни бяха по американската система, някаше да имам проблеми. Не видя ли как се вмъкнах в мрежата на концерна „Орел“? А нейната защита беше една от най-добрите. Смятам, че нашето лесничейство също няма да ми създаде проблеми… Кемени, какво мислите по въпроса?

За известно време Кемени се замисли.

— Може да се пробва — каза накрая той. Само че в никакъв случай оттук. Ако лесничеите те усетят, ще си имаш големи неприятности, те за разлика от нас много държат всякакви неправомерни опити за достъп до мрежите им да бъдат жестоко санкционирани… Не само ще изхвърчиш от Института, но може и да полежиш на топло. Виж, от пиратския възел може. Негов системен оператор е един, викат му Барон Шаро, който е истински маниак на тема пробив на защити. Вие може да сте чували за него, той е известен пират и вирусописач… Ще говоря с него, ще проуча възможностите му. Бен, не е лошо ти също да проучиш мрежата, но не се връзвай в нея оттук. Не е редно. А ако Барон Шаро се съгласи да ти съдейства, незабавно ще те извикам.

Настъпи дълго мълчание.

— Повече въпроси, виждам, няма — каза Кемени. Тогава аз тръгвам, в града ме чака работа…

— Не е ли по-добре първо да се почерпим в бара? — попита Бен. — Отдавна не сме сядали заедно на чашка, да поговорим нещо извън тези… проблеми на нелегалния дърводобив. Да слезем долу, а?

— Не бива — поклати глава Кемени. — Горският е нащрек и ако случайно знае кой съм аз, види ли ни заедно, може да си помисли нещо, дето не бива да си го мисли. Пък освен това съм с кола, не бива да пия. Виж, някой ден в столицата може, само че по-нататък… Бен, всъщност защо сега не ни разкажеш някоя интересна история? Твоите небивалици понякога ми харесват.

— Наскоро чух цяла поредица от вицове, само че всички те започват с „Както често се случва, един програмист попаднал в лудницата…“ и компютърен неспециалист като вас изобщо не може да ги разбере. Чакайте да си спомня нещо наистина интересно… А, преди месец-два по е-пощата ми писа вашият съфамилник, Мартин Кемени. Аз съм ви разказвал как с него правихме модел на петролната индустрия. Това беше доста отдавна, а преди около две години Мартин отново се запалил по компютърните модели и този път решил да моделира процесът на натрупване на външния ни дълг. Като знаете как завършиха предишните му занимания на подобни теми, можете ли да се сетите какво му се случило този път? Не, май сами няма да се сетите. Един ден го извикал шефът му. В кабинета си той представил Мартин на двама английски икономисти, много известни светила на научния небосклон. Там тези две светила в един глас започнали да го хвалят — колко добър изследовател е, колко интересни и плодотворни идеи има и специално споменали и похвалили работата му по модела на външния дълг. Това много го учудило, тъй като той не бил публикувал нищо по въпроса, работата била още в самото си начало и той бил споменавал за нея само на няколко свои колеги, които в никакъв случай не се познавали с въпросните светила… И тогава му предложили: в Оксфорд се откривало място за асистент по икономика, професорът си бил харесал именно него, Мартин Кемени, и трябвало само да подаде документите си, за да го назначат. На такова предложение Мартин просто нямало начин да откаже, и не отказал. В Оксфорд, разбира се, отначало изобщо нямал време да се занимава с външния ни дълг, професорът му възлагал куп други задачи, но накрая се появило свободно време, той продължил с изследванията си и дори направил предварително съобщение на някаква конференция. Тъкмо се заел да довърши работата и да я оформи в прилична статия, и се появило ново предложение: освобождавало се място за асоцииран професор. Мартин приел и това, макар че бил прекарал в Оксфорд само няколко месеца, още не бил усвоил напълно английския и бързото му повишение истински го учудило. Като професор графикът му бил още по-натоварен, постоянно го лашкали по конгреси, конференции и работни семинари, и понеже нямал време да свърши с външния дълг, възложил това на асистента си. И след два дена го извикал самият ректор на университета. Той го приел в кабинета си и му казал така: ние, млади човече, не ви издигаме толкова бързо в научната йерархия, за да правите модели на външния дълг. Ние ви издигаме, за да не правите такива модели никога повече! Дръпнал му една реч с какво трябва да се занимава един перспективен учен като него и с какво — не. Споменал, че могат да го изхвърлят оттам като мръсно коте и да го пратят обратно в пропадналата му родина, където вече няма да го назначат в какъвто и да е научен институт и ще трябва да продава семки по футболните стадиони. И накрая му съобщил, че е назначен за ръководител на катедра „Компютърно моделиране“ към икономическия факултет. От този ден нататък Мартин сякаш откачил. През деня си седял кротко в кабинета и се занимавал с глупости, а вечер се въртял в леглото до жена си и се питал: няма ли, ако още един път се опитам да подхвана този външен дълг, да ме предложат за Нобелова награда? Без изобщо да ми дадат да свърша с него?… Писмото, което получих от него, изглеждаше като ясен знак, че се е умопомрачил. Кажете, какво да го посъветвам? Да се пробва за Нобеловка или да си гледа кариерата? Между другото, когато жена му научила за разговора с ректора, един ден се вмъкнала в кабинета му, изгорила всичките му бележки за проклетия външен дълг, вечерта му вдигнала скандал и казала, че няма намерение да се връща в мизерията, откъдето е дошла… Интересна история, а?