Васил Попович - Един епизод от Мехадия

Него ден локантите ечаха от веселото настроение на обществения хумор. Най-много забави и разсмя обществото младий и веселий офицерин, който неподражаемо копираше господина и фуриозната му жена. Другарят му, също млад офицерин, за да се поглуми над приятеля и събрата си, поздрави го иронически с честта, която е имал, щото една такава благородна дама да му позавидова на прелестните уши и да пожелае да си ги откъсне и приобрете на памет. Офицеринът, като че усъмнен, побара си ушите, а това произведе силен, продължителен смях. Смяха се дори и келнерите от локантата, гдето обядваха офицерите. Това се повтори няколко пъти през остатъка на деня и на другия ден, в присъствието на много дами и кавалери от разно произхождение. Но, както всичко в света, наконец и комическото надоеде, то се обърна в карикатура и скоро опротивя, защото стана достояние на господските лакеи. При всичко това то направи влахините не само да се червят ежеминутно, но и да не си доседяват на местата, а често и да не си доядат спокойно.

Присмехулниците нямаха работа; тий навсякъде следоваха подир някои влашки дами, които чрез смеха и изкусното си преструвание стараеха се да погълнат хорските насмешки; но негодуванието и срамът ги издаваше на всяка стъпка, без да се сетят, без да щат — скандал!

Най-напокон власите поченаха да говорят и да пущат други любопитни слухове. Тий измислюваха разни истории в произхождението на двата образеца, свои съотечественици, желаейки с това да замажат очите на смешниците, да затулят слуха и устата на хората. С укоряването на другите тий сами искаха да се оправдаят в много греховце, за които ги и преследваха злите езици; но колко сполучиха в това, то се видя от тяхното нощно избягвание след няколко дни.

Тук следвало би да се даде край на настоящата повест, защото целта, за която се пише, можеше да се постигне и с толкова. Но делото не се свърши с толкова, горчивите минути останаха за на подир, като такива, в които следва развръзката и самото заключение на главната мисъл от разказа.

Освен това, при всичкото желание на повествователя да даде един по-благоприятен край на разказа си, или поне да посмекчи лошите до отвращение впечатления на мнозина читатели, между които, уверен е, ще има и много уважаеми, благовъзпитани и добродетелни дами, по необходимост чувства се длъжен да се извини пред тях за оскорблението на невинния им слух и особито за това, че и занапред надали ще му бъде възможно да ги удовлетвори с някое измислено морално-наставително променение в постъпките и характера на действующите лица, понеже нито като съгледвач, нито като фантазер — измислювач не му е позволено да отстъпва от самата истина и действителността, о която един точен и изкусен писател трябва де се придържа като слепец о тягата си.

Сетне обстоятелствата тъй се бяха сложили сами, щото благоразумието или неблагоразумието на едната страна трябваше да роди неблагоразумие или благоразумие у другата. А що е виновен съчинителят, ако явленията в живота и частните факти свидетелстват за вероятността на изложението и ако ви приказва, следователно, без всякои украшения простичко за всичко онова, което се е случвало, случило, а може и ще да се случи в действителността с хора, от които може да се очаква всичко, особито когато твърдият характер се надвие от безхарактерността, развратът обезобрази истинската нравственост, а лъжовната и развалена цивилизация затъмни светлите зари на истинската, строгата и солидна цивилизация; когато, казвам, гражданинът се обърне на маймуна, а маймуната почне да се слави с именованието честен образован и примерен гражданин!… Да, тъй е. Предупреждавам читателите, краят на повестта е май трагичен, може би и повечко, отколкото те очекват. Нека слушат до края и нека съдят сами какви са, що са, где са какви трябва да бъдат на века си в средата на обществото, с уважението и доверието на което трябва да се ползват за спокойствието си за нравственото си удовлетворение и за благоденствието си. Нека помнят, че за да стане някой маймуна-маскара, е най-лесна работа; най-трудното е човек да си остане за всегда човек, каквито и да са обстоятелствата и духът на времето. Четете по-нататък.

Часът беше три след полунощ. Тайно безпокойство овладя госпожата. Едно тъмно предчувствие, смесено с твърде малка доза от надежда успя да се вгнезди в сърцето й. Нещо отвътре все й шепнеше: зло, зло, зло! Тя беше готова да прости мъжа си, само и само да си дойдеше веднъж, но той не си идеше.