Васил Попович: Един епизод от Мехадия

— Шлехт — проговори той, — зер шлехт фрау… (Което ще рече: зла, твърде зла жена.)

— Защото е болна — отговори немецът, — нека направи няколко вани в тукашните железни води, та да видите как ще се поправи.

— Нихт кранк (не е болна) — съкрушително изпъшка господинът.

— Тогава защо я доведе?

— Тя ме доведе, не аз нея!

Немецът си повдигна раменете и издума:

— Охс! — след това той стана, поклони се вежливо и се оттегли в локантата.

— И това е истина — заговори господинът, след удалението на немеца, — да не бях охс, сир. вол, не щях да си допусна да ме води за носа и за рогата една безумна жена! — господинът тежко въздъхна.

— Знаел бих аз какво да правя — прибави той, — но дечицата ми… Ах, това е то, което ме кара да търпя и да се снишавам пред безумието на жена си. И на кого да се изповядам, да се оплача? Срам ме е вече от хората. И кой ли ще ме чуе? Защо се мъчих аз да печеля, кой ще ме оправдае? Защо живях, като нямам никаква услада в живота си, когато нито една минута не ми е простено да си разпусна душата, да си отдъхна свободно, да се порадвам от все сърце на състоянието си, да подишам чиста и непорочна семейна радост, да вкуся сладкия плод на мирния добродетелен живот! Право, гризе ме завистта, като гледам на другите, дори на най-простите хора, как си живуват със стопанките си. А защо не съм бил и аз честит като тях? Ох, дотегна ми вече!… Не, аз ще сваля от гърба си това несносно седло, та каквото ще да става; и тъй нищо добро не ми се сочи в бъдещето, та по-добре веднъж за винаги!…

Неизразима печал се изобрази в лицето на той клетник-мъченик, черна меланхолия превзе ума и чувствата му, тогава когато жена му под ръка с един непознат господин яви се отпреде му и прекъсна монолога на тъжните му мисли.

— Е, мъжо, аз свърших работата — продума тя, — намерих сгодна стая, благодарение на любезността на негова милост, господи Н. Н., препоръчвам ти го.

— Добре, жено — отговори мъжът й, като си изправи наведената глава.

— Имам честта да ви се представя — сладко-вежливо продума г. Н. Н.

— Нямам честта да ви зная, нито пък желая да ви зная, господине, кой сте и откъде.

— Мъжо, що е това от тебе? Човекът ни услужи, а ти… — злобно издума жена му.

— Мужик — избъбра Н. Н., като си освободи ръката.

— Молим ви, простете слугата ви за безпокойството, което ви сторих — изрече дамата почти умолително. — Мъжът ми сега е в пароксизма на болестта си и не знае що говори.

— А, негова милост е болен, а не вий, госпожо?

— Да, господине, за него дойдох в Мехадия, да го придружа, дано се изцери.

— Ну, ще се изцери, без друго ще се изцери от тукашните води, много, много полезни води.

— На дявола водите ви! — обади се насила болний господин.

— Радвам се, че ви улесних, господа! — след тия снизходителни думи услужливий господин се поклони с една лукава подсмивка и си замина по работата.

Госпожата седна при навъсения си и умислен мъж и почна да му говори с един удивително ласкав тон.

— Аз намерих — казва — на първия ред, но май скъпа, стаята е доста обширна и с два одъра. И, мъжо, каква е хубава, светла, укичена, изписана! Нека познае Мехадия коя съм! Ох, сутре като се наконтя… Мъжо, оти си толкова угрижен? Я остави настрана мисленето и хайде да се пренесем, че стана обед, па и децата огладняха; аз вече дадох мило за драго.

Но мъжът мълчеше.

— Какво правим, господа — обади се кочияшинът отзад им, — намерихте ли квартира? Аз вече не мога да чекам и, право да ви кажа, ще ви стоварям нещата на площада чрез полицията, сетне и децата ви плачат в колата.

Само при думата децата мъжът като че се пообурави от летаргията, в която беше впаднал, повдигна си главата и попита защо плачат децата.

— За вас, господине, и за госпожата ви. Моля ви, да стоварим.

— Ще стоварим, нещастний, ще стоварим — извика разлютена госпожата. — Потрай само две-три минути, не бъди такъв припрян!

Кочияшинът като че се засрами и се удали.

— Е, мъжо, какво ще речеш — подкачи пак госпожата, — стаята десет фиорина за денонощието…

— Десет фиорина за денонощието, жено, кой ги печели по толкова на ден?

— Но тук сме дошли да трошим и…

— Знам — прекъсна я мъжът, — не споря, жено, и, ако щеш, без всяка нужда и полза.

— Но аз имам нужда от чистий въздух и от местните води… аз съм болна, казват, железните води…

— Знам и него, жено, но не от местните води, но от вани, пълни с моята собствена пот, гореща пот, многогодишна пот.

— Мъжо, ти днес съвсем се измени. От самата утрина си ме заял, правиш ми все напук, почнах де не те познавам вече!