Васил Попович: Един епизод от Мехадия

Между тем от час на час делото в колата взимаше по-сериозен характер. Кочияшинът беше скочил от козлите; той си отърсваше яката с прилично учудвание, придружено с разни мимически телодвижения, които даваха на публиката да разумее с какви хора имал да прави, че като настоящите си пасажери той никога не бил видял в живота си.

В колата пък коконата и разгневений й съпруг бяха се вчепкали за прикосновените си цалуфи и се държаха яката, като вдървени, неподвижно, един другиму в черните коси. Коленете им се опираха о утробите на децата им. От силното притискане на родителите си очите на нещастните бяха изпъкнали, тий дишаха прекъснато и тъй жалостно пищяха, тъй отчаяно, щото привождаха в умиление и най-флегматичните сърца.

Неколцина души бяха се завтекли да измъкнат тия нещастни творения изпод грамадната тегота на примерните им родители, но други ги удържаха и им шепнеха да не се месят в чуждите разправии, като се основаваха на туй, че мястото е снабдено с доста будна и строга полиция, която си има грижата за всекиго и за всичко.

Не знам колко би се протакало това живописно положение на споборствующите и на нещастните творения, ако не бяха се явили наскоро между сърдоболните хора и няколко катана от местната полиция, които щом видяха работата, веднага се спуснаха, взеха деятелно участие, разтърваха споборствующите родители, нахокаха ги и ги накараха да си отслабят космите; след това тий издърпаха дечицата изпод коленете на родителите им, снеха ги на земята и почнаха да ги замиряват.

Струваше се, работата се бе свършила с толкова, защото добрите стопани като че се смириха на минута и само с очите си мятаха мълниеподобни огнени стрели.

След децата слязоха и родителите им. Майката си оправи капелината и измачканите дрехи, бащата — косата и капата, която метна на едно ухо в знак на юнашество.

Разумява се това последното обстоятелство не се понрави, па и никак не можеше да се понрави на гордата жена, понеже тя гордо и грозно изгледа мъжа си, готова да се вцепи изново в честния перчем на пожизнения си другар.

От своя страна и мъжът не стърпя една подобна обида и като че нова покана за двубой, отговори й с един равносилен презрителен поглед.

Настана тържествена минута. Мъжът и жена му се изгледаха мълчаливо, настръхнато, гордо, презрително ококорено, също като петлите, когато се готвят да се сбъхтят. Мъжът си позволи пръв да се усмихне презрително, това беше извън пъти много за жена му, търпението й се пръсна.

Подобно на древните гладиатори тя се поизправи, изпъчи се, пристъпи малко напред и хвърли един орлин и гордо торжествен поглед върху мъжа си. Сцената беше готова да се поднови, гледачите удвоиха вниманието си. Но тъкмо в онова време, когато всяк се съмняваше още за възможността за едно вторично счепквание, мигновено, като блескавица произлезе такова чудо, което цяла Мехадия не бе видяла от покон века: всичката публика охна в един глас.

По божии или по дяволски промисъл мъжът трябваше да претърпи още едно страшно унижение и да понесе пълната победа на жена си, защото май дългият му и надолу закривен нос веднага се намери в котешките нехти на храбрата му стопанка. Хитрата и изкусна стратегия надви над силата: мъжът беше напълно пленен за носа от жена си, която го поведе по широкия плац на Херкулес-Бад, придружавана от ревливите си дечица. Но тоя път последните пищяха извънредно, неестествено, до Бога и причиниха спазми на много нервозни кокони.

Който е посещавал Херкулес-Бад, навярно ще е видвал прекрасния фонтан среди площада. Из среди коритото на източника издига се прекрасно издяланий каменний пиедестал (подножие), на който е сложен грамадний медний силач Херкулес — прав, полугол, полупокрит с кожата на убития от него див звяр, с една громадна тояга в ръце, черен-пречерен, приличен на днешните стари мангови потомци — кацавелите.

Не знам по кое съображение и вътрешно подбуждение отважната героиня повлече пленника си именно направо към тоя източник и почна да го обикаля, водейки мъжа си за носа. При всяко изравнявание с предницата на истукана тя караше пленника си да се покланя на Херкулеса, като приговаряше по влашки: „se ne inchimam“, което преведено на български ще рече „да се поклоним“; а мъжът, превзет от нестърпимите болки в носа, волю-неволю, покланяше се по мановението на безжалостната си победителка.

Това беше едно оригинално шествие в чест на тоя баснословен полубог. Зяпающата публика, гладна за всякакви сцени, гръмна от смях: тъй изкусните комици често възбуждат неудържим смях между присъствующите в театъра, като схванат истинския смисъл на пиесата и представят вярно неподражаемо смешното в ролята си.