Васил Попович: Самозваний доктор Искро Кибритов

Наскоро си бях дошел от Русе.

Нея година новийт път от Клисура до Петрохан не беше още доправен и пътниците минуваха, заминуваха по стария, извънредно стръмен и полуразвален път.

При всичко че наемнатите ми кола бяха доста леки, дори непокрити, а всичкийт им товар, сиреч аз, кочиашинът и куферът ми не тежеше повече от 120–130 оки, а двата коня бяха доста силни, та можеха и сами леко-леко да ни изведат до върха на планината, ала, по приетия обичай и поради необикновената стръмнина на грамадните балкански ридища като на смях конете бяха заменени с три рала лениви волове, които едва пристъпваха. Освен това, по съвета на здравия, но ленив като воловете си проводник, родом клисурец, аз трябваше, за облекчение на колата, да сляза и да вървя пеша. Предложението на проводника не ми бе неприятно, защото това и чаках.

Девственийт буков лес, израснал по грамадните склонове на планината, хаотическата пропаст, край бреговете на която минуваше и се извиваше пътят, глухо шумящийт в дъното й поток, поточета, горски поройчета, вади и прочие, живописните местности среди зелените хълмове, горските треви и цветя, прохладните гъсти сенки, необикновено чистийт въздух: всичко това ме теглеше да вървя пеш и да се наслаждавам със самодвижението си. Скочих от колата, за голямото удоволствие на проводника, взех предницата и се впуснах да се катеря и спущам по стръмните урви, да надничам над пропастите и да се вслушвам в чуртенето на поройчетата, които извираха от полите на ридовете и се изливаха почти отвесно в пропастта. По тоя начин аз оставих колата с единствения й багаж — куфара ми — много назад и след час, час и половина веднага се намерих почти у върха на Балкана, близо до Петрохан, ала уморен, изпотен, според поговорката, дори и под ноктите.

На изкачването ми въздухът се освежаваше все повече и повече и се разредяваше. Рядко прохладнийт ветрец духаше ми право в лицето и в гърдите. Ризата беше залепнала на тялото ми. На върха усетих студ, като че някой ме обля със студена вода. Аз си наметнах сетрето, което бях съблякъл в долнището, но след половин час усетих нещо като студени тръпки по умореното си тяло.

Вечерта наближаваше. Стъмняваше се, когато слязохме в Гинци. За продължаване пътят нямаше нито дума. Трябваше да останем да нощуваме в хана, пред който се бяхме спрели. Усещах се твърде неразположен: коленете и свирките на краката ми ме наболяваха. Аз позахапнах надваж-натриж от запаса, който носех със себе си в колата, изпих насила една чаша кисело вино и се изтегнах на рогозката, която беше простряна на широкия дъсчен одър в дъното на кръчмата. Главата ме наболяваше, усещах началото на треската.

Как изминах нея нощ в тъмната и удушлива кръчма не ще приказвам. Не на мене едному се е случвало да нощува на същото място и всеки може да си припомни и представи какво ми е било през нея нощ среди легионите бълхи, пълковете бубулечки и други разни животинки, които, като че на зло и присмех, нея нощ се бях развеселили, разпъплали извънредно, гъмжаха, скачаха, прескачаха се, щипяха ме, дращяха ме, пълзяха, крачяха или се влечеха в тъмнината и не ми даваха да заспя дълго време!

Треската ми не закъсня да се усили къде среднощ, а на разсъмване аз бях както следва болен. При всичко това ний пак тръгнахме.

Пътят до София се измина в пъшкания. Горещото слънце ми печеше мозъка. Стигнахме в София часа по три след пладне. Слава богу, рекох на горката си уплашена от изгледа ми жена, която ме чакаше у прага на пътните врата държейки дечицата си за ръцете, слава богу, че пристигнах жив!

С едно влизане в стаята аз се тръшнах на одъра и заспах като строшен, убит. Какво ми се е случило до вечерта и през нощта не помня.

На утрото, като се събудих, жена ми ми каза, че съм бил бълнувал много, горял съм бил в огън; че тя се е била уплашила и току била пратила да вика доктора. За щастие докторът живееше наблизо и не закъсня с идването си.

Що има, кой е болен, как, где, кога?

Аз му разказах пътуванието си. Той ме разгледа, преслуша ме и ми рече:

— Имал си щастие, малко признаци на плеврит, но повечето треска от лоша настинка. Ще ти мине за два-три дни, само пази се и бъди спокоен.

След това той ми даде наставленията си, приписа ми една външна мас за разтриване, няколко дози хинина и си отиде.

Разтриха ме, взех дозата хинин и се успокоих. До вечерта и през нощта нямах треска, спах спокойно. На утрото, съгледах, жена ми беше по-весела и се готвеше да ме гости на слава, понеже от тридесет и шест часа не бях турил нищо в устата си.