Васил Попович: Самозваний доктор Искро Кибритов

— А що, направи ли?

— Направих — излъгах аз.

— Е, как си сега?

— Отлично.

— Е, видиш ли, маловернико, тартюфе, мизантропе, не вярвай сега в моите медицински познания!

Напуши ме смях. Тоз път не се удържах и се засмях.

— Що се смееш? Смешно ти е сега, а? Сега, като ти мина, като си вече здрав, какво ще речеш, зли ли те посъветвах? Мъчно ли беше да употребиш най-лесното и най-употребителното средство? Ха ставай сега и черпи. Где е стопанката ти да я поздравя с оздравяванието ти?

— Чекай де — отговорих, — още съм слаб, а стопанката ми отиде в църква, да имаш да взимаш…

— То се разбира, че ще имам да взимам: кой те излекува, я помисли си?

Аз се поизкикотих, засмя се и той.

— Хили се — казва, — хили се, ала слава богу, че успях да предваря да те придумам, а то ако беше закъснял снощи още два часа, не отговарях за следствията.

— И слава богу.

— Тото, гм — и пак се взря в лицето ми. — Само — казва — още си бледен, ба какво казвам, още си жълт. Я стой, я ме погледни добре, право в очите ме погледни.

Аз го изгледах продължително.

— Имаш начало на жълтеница — следствие на треската ти, ала и това е нищо: аз и жълтеница зная да церя. Аз за нея имам такова лекарство, което може да направи человека румен като чървена ябълка.

Той път аз се изкикотих от пълно гърло.

— Що се току смееш — казва, — пак ли ще ме мъчиш да те убеждавам и да ти доказвам на дело, че мога да те изцеря и от една жълтеница?

— Та аз никога не съм се виждал румен: жълтината е станала природна краска на лицето ми.

— Нищо не значи, аз мога да я прекрася със силата на лековете си и да те избавя от нея на всегда.

Това не се търпеше вече.

— Като от треската, нали?

— О, разбира се!

Тук аз кипнах от смях, яд и презрение и му отговорих насмешливо:

— Не те знаях толкова вещ, ти си бил цял ескулап, бе приятелю!

— Сега ли узна това? Аз, господине, отдавна церя. Ето и изонекен ми се представи случай да изцеря една ужасна болест.

— Изцери ужасна болест, каква?

— Не можеш си представи?

— Като каква?

— Да ти я кажа… — и той се наклони и ми я каза, ала тъй полека, като че бог знае каква тайна ми съобщаваше.

— И ти се нае да цериш фтизис.

— Не ще нито дума, още от първий момент. Ето днес стана неделя… И знаеш, вени, види, вици (дойдох, видях, победих), скоро-скоро, у мене бавене няма, сполуча в диагностиката, припиша лекарството и човекът… Тъй и в тоз случай, за няколко недели пациентът ми ще бъде отърван.

— Отърван?

— Да, отърван.

— Кой от кого? Човекът ли от болестта или болестта от човека?

— Не се шегувай толкова ехидно. Ти баре сега нямаш право да ми не вярваш!

Аз се изсмях от всичко сърце.

— Смей се ти.

— Да те знае господ, Кибритов — рекох. — От много работи си проумявал, много знаеш, за всичко се сещаш, само за едно нещо не можеш да се сетиш.

Кибритов като че ли се досети за нещо, наведе очите и се позамисли.

— Може — казва, — може и да не се сещам. Кажи ми го, моля, това нещо, за да се сетя по-скоро.

— Ето що: ти другите цериш успешно, а себе си не можеш да излекуваш.

— Защо ще се церя, като съм здрав, дори да ми позавиждаш на здравието!

— Не такваз е болестта ти.

— А каква е, господине докторе?

Аз се повалиш от смях. Заразен ли от моя смях или подбуден от собствената си острота, и той почена да се смее, дори просълзи се от смях.

— Я слушай — рекох, — Кибритов, остави се от тая мания да експлоатираш хората и добросърдечието им, та да не ставаш смешен.

— Защо, господине? Вашите екими по-добри ли са от мене? След това зле ли е да се дели човек с ближните си с което има, знае или проумява?

— Всичко е добро, но пази се поне от подигравките на хората. Днес ти давам един урок.

— Какъв урок, господине учителю?

Тоя път той се повали от смях, но гласът му не ечеше на смях, а някак стържеше.

— Е, какъв — рекох, като се поуталожи, — не се ли сети още?

— С това ще речеш, че си ме лъгал и си се подигравал с мене, това не ти прави чест.

— Може и да е тъй, ала зло не видя в това.

— Благодаря, приятелю, едва сега усетих, че си ми бил искрен приятел.

След тия думи той си сне очилата, отри ги о кърпата си и рече по френски: Donc vous m’avez joue un bon tour! Не те мислех такъв хуморист, лукав присмехулник. Ако е тъй, нека оставим настрана тия дребни-едри и нека поговорим за друго, като стари познайници.

— За какво друго? — попитах.

— Макар и за себе си. Ето що: намирам се на тясно, мога да кажа, въжето е почти на шията ми. Приятелите и познайниците ме оставиха да пропадам от нужда, сиреч не че ще пропадна, като имам с какво да отговарям за дълговете си, но тъй, да търпя неприятности, поради тяхното безсърдечие. Не можеш ли ме заемна? Вярно слово ти давам, че ща ти върна заемнатото, ако щеш и с добра лихва отгоре.