Васил Попович: По повод на Книжовното ни дружество

Ако от една страна тая годишното главно събрание на Книжовното дружество в Браила няма желаемия резултат според съдържанието на устава му и не извърши като несъстоятелно нещо за пред хората, зато от друга страна то послужи за променение на симпатия между представителите на участвующите и неучаствующите досега вънкашни български общини, които бяха приканени лятос нарочито да споделят общия ни сякома интерес към българското просвещение.

Тия нови представители, разумява се, унесоха със себе си и ония впечатления, които изведоха от заседанията на събранието и от частните си срещи. И вече обещаваше се да се погрижат и от своя страна за материалното и морално преуспяване на туй Книжовно дружество, някои си от тях побързаха да си изложат и чрез печата доказателствата за блестящите си симпатии, като си дадоха добра воля съвременно да влязат в някои подробности, за да оборят ония прегради, които са забелязали, че препятстват на нормалния вървеж на дружеството и на неговия напредък.

Наистина, какво по-похвално чувство от туй от страна на нашите патриоти, ако не ония ни светли мисли и истини, излагаеми на видело за доброто на туй ни народно заведение?

Но като прочитаме статията на г. Т. Икономова „Българското книжовно дружество в Браила“, напечатана в 27-8-9 броеве на в. „Турция“, в която авторът се коснал до най-жизнените питания на дружеството, нам ни се види, че господството му не е вникнал дотам в сущността на предмета, за който се заловил да говори в благородния си порив. Та нека ни бъде позволено да додадем и ний, макар и отривочно, едно що-годе пояснение върху същите питания, което, прибавено до речената статия на г. Т. Икономова, да й послужеше тук-там за допълнение на онова, за което едва мимоходом споменава господство му. Сърдития няма. Ще говоря за онова, което смятам за по-право.

Една идея нова, едно кое да е нравствено променение или нововъвождание тогива само намира належащ и пълен отзек в сърцето на масата на един народ, когато всичко туй стане необходимо логично следствие на нейните зрели възрения върху живота — на съзнателните й вопиющи интереси и нужди; с една дума когато всичко туй се въплоти в духа и кръвта му. В противен случай всяка новизна, благо начинание, даже преобразование, остава не напълно практично и без надлежаще применение до времето си, ба още бива и тягост на ония, на които се превива с някое усилие. Ето защо често най-патриотическите и хуманни напъвания, като завличат отначалото тая или оная част от народната маса, остават сетне без желаемия резултат, и ето где се крият съществените причини за охлажданието на общините, не само към Българското книжовно дружество в Браила, но и към други подобни заведения с човеческа и благоугодна цел. И напразно ще развива авторът или кой да е други, точка след точка, и ще доказва причини и следствия, които по наше мнение няма да важат толкоз, колкото тая гола истина.

1. Ония, които са се отнесли на изложените в гореупомената статия на „Турция“ причини, сир. с малко думи: на съперничеството, пресилванието и нерадението и на фанфаронството, без съмнения са имали и своите уважителни причини на това, но при все това не са се съумели да отгадаят по-главното от тях за охлаждението, което, по нашему, се заключава в епохата и в твърде кусурната степен на образованието и възпитанието на народа, а често и на неговите дейци.

2. Не е ли пък и истинно туй? И кой е виноват, че нашите дейци са почевали и почеват винаги работи, по-големи от силите и понятията си; кой е виноват, че повечето мечтаят, отколкото вършат. Все тия пресилуват и всяка работа, строят строението си повече на въздуха, отколкото на дълбоко изпитано и подробно изследвано землище? Кой им е виноват, че след туй масата, като не ги разбира, напуща ги наедно с техните утопии, проекти, устави и върли идеи за благото му? Дейците трябва да искат възможното от времето и понятията на народа, а не възможното от тяхното собствено време, което според развитостта им е по-горе, по-многостранчиво от онова, в което се намира народът. Ето защо почти всичките тия с една тъпа недалновидност насиловат чувствуванията си, за да се сокрушават в горестната си съдба да се оправдават в ущърб на народната почест и да характеризират хората като безхарактерни, лъжливи, скъперници, интриганти, пустосамолюбиви, егоисти и пр. Що искаме от една маса, която още не може да чувства и завзира в нашите чувства и възрения? Ходим, та дирим доказателства и без да вникнем добре в тяхната уместност и неуместност, разсъждаваме като от катедра за всичко и всичко мерим с нашето непосегаемо мерило, и, хотя-нехотя, замазваме главното истинно, че сме не по времето си смислени и умници, даже нещо като чаромътници (магьосници) в очите на простотата, която плашим повече, отколкото свестяваме и поучаваме, и която ни служи с кесията си, но рядко уважава и доверява, защото ний не се стремим първо да й вдъхнем истинското понятие и правий възглед за работата и за себе си.