Васил Попович: По повод на Книжовното ни дружество

Наместо това, уж да се не оскърби Иван, Драган или Петко, уж да се не повреди работата, да не срамим себе си и пр., ний си допущаме да лъстим, интригуваме, да се подмилкваме, да мажем или цапаме и в ущърб на нравствените устои на делото си и на нашето лично достойнство позволяваме си да се гаврим, унижаваме, да представяме разни комедии, често и да грозим и да гърмим панагерики или филипики неуместни, уж за да помагаме на работата си, и каква работа, казвам, често даже непосилом на нашата осидчивост и умение, камо ли пък посилом и умението на простий ум. Сетне, като видим, че сбоклучихме сами, хайде всичко на главата на чорбаджиите, на богатите, на спомоществователите, на българский характер. Тий сносят, а ний си умиваме ръцете. И лесно и чисто. Тъй се вмъква лошето и разрушително начало в делото, което според туй не може вече да бъде продължително и трайно, защото гнилото нагнусява и здравото.

Подир това не е странно учудванието — защо не могат да успяват обществените заведения като журнали, читалища и всякакви дружества.

3. По наше мнение тия заведения, или по-правилно да речем по-голямата част от тях, такоже ли са били или несвоевременни на времето си, или не отговаряющи напълно на истинските нужди на народа. Много табиетлия е човекът, особито народът! За да му угодиш или услужиш досущ, винаги се изисква да бъдеш доста търпелив, честен, деятелен и с многоразличен опит; сетне трябва да си редовен до точка в предлагаемите си услуги, в противен случай той скоро ти се насища и се отвръща не само от тебе, но и от полетата, които му предлагаш. Но и всичко туй не е нищо в сравнение с мисълта, че всяко общенародно заведение трябва да се строи на налични, а не на предполагаеми средства и да си предлага програма на действията съобразно с тия средства, потребите, а в някои случаи и понятията на общината или народа.

По нашему журналите още не успяват, защото публиката българска не намира достаточно интерес в голямата част от тях или пък още твърде малко стремление чувства към смислен политически живот и политиката следователно.

Читалищата не успяват затуй, защото за тях е необходимо общество по-образовано, което да предпочита четенето и беседата, да намира жизнен интерес във взаимните препирни за всичко, което се тече до тяхното лично и обществено благо, общество, което рязко да отличава заведението си от кафенето, а благородното си преповеждание на времето от играта в кости, книги и пр. или пък от безизходното измайвание на времето си по турската поговорка: „вакът парасъздър“. Колкото за дружествата, добродетелно или книжовно било то, необходими са повече човечни, образовани и дълбокопроникнати членове, покровители и спомоществователи. А между тем нито едно от тия заведения не може по същността си да се похвали с едното и другото напълно. По-голямата част безсмислено вършат или повтарят онова, което видели или само чули у другите, а то тъй смешно и карикатурно често по начина, щото за един по-опитен наблюдател не му трябва много за да се сети, что тая или оная община се намира още в началото на развитъка си, следователно в нравственото си детинство.

При всичко туй да не си въобрази някой, че ний искаме да укорим ония, които се мъчат да свестят народа с въвождането или усвояването на разни общеполезни заведения между нашите общини, било и не твърде посилом на тяхното понимание на първо време; напротив, като гледаме, че с отварянето на такива заведения навсякъде из отечеството и по вън, гдето живеят българи, се предупреждават и посрещат бездънните нужди на народа ни, ний се радваме съзнателно на всяко пропъплювание на този или онзи клон на деятелностите и жизнените доказателства, но силно негодуваме повечето на ония бързовани водачи, които, повтарям, не умеят или не се стараят отначало да турят смислени основи в практическата страна на техните предприятия и на всичко онова, което един ден трябва да се развие и да се обърне на важно и истинско съзнаво благодеяние, искам да кажа, че тий трябва да бъдат по-далновиднички.

4. И то е правда, че никъде отначало обществените заведения не са ги започевали от мнозина, но от единици предприемчиви и хуманни, и у нас същото. Но у нас, освен че са диктувани от малцина, нашите заведения имат и разница от чуждите, че другаде, където са били своевременни донегде си, в чело на работата са стояли хора вещи и с дълбок опит, а у нас — много пъти хора не само мекушави, но и без всяк здрав авторитет. Ето пък защо се охлаждават хората скоро, особито като поченат да забелязват, че ония, които са ги повели, независимо от тяхното учение, не са били по-вещи от тях в най-съществените и затруднения при воденето на делото си. Сетне там, гдето се срещат разни опити или частни инстинкти за по-доброто, трудно е и опасно да се постоянства в нелекия авторитет; следователно не чувството да унижаваме своето и да хвалим чуждото е тука причината на едно охлаждение в такъв случай. Защо да стоварваме всичкия кабахат на другите, а не на себе си! Не е ли смешно и не е ли достатъчно доказателно да гледа някой, че нашето Книжовно дружество в Браила в две години още не може да влезе в един нормален път по единствената причина, че деловодителите му, нито настоятелите му още не могат да съзнаят своята несъстоятелна практичност, едните, другите — благородното си несмислие в академически наредби и пр. на една такава работа, която напълно превъзхожда техните макар и искрени, и честни усилия?