Васил Попович: Три деви сироти

Зора блести на небосклона,
с роса земята се поти;
увита в ранна риза красна,
природа спи и са хлади.

Спи все наокол и високо
орелът дреме над гнездо,
и тихо в гроба спи дълбоко
земното щастйе сиротско.

У гробен мил и хладен мрамор
три деви идват у зора,
и с тих си плач и лек си говор
разбуждат мъртва тишина.

Една до друга коленичат,
плетът венци и със сълзи,
пръстта росят и я укичват,
гласят и късат си коси:

„Отвали се, пръст могилна!
Разпадни се, гроб скован!
И стани ти, сръдоболна —
събуди се от твой сън!

Ох, чуй гласа ни, що те вика,
ох, милна мамо, и съгрей
душа ни тъжна, с мила ръка
сълзите наши ти утрий!

Тегне ни света без тебе,
тъмно й слънце в небеса,
люта скръб нас веч отравя,
като цвят сме под коса.

Ох, час по час грози нам пастрок
и денонощно тирани;
ох, лют е, злобен, адски правнук
приготвя нови нам злини.

И ревнив е, и ехиден,
той ни пъди вечер вън,
хляб насъщен нему й свиден,
кат го дава, мъмри от.

Нареже л’ хляб — той сочи с ножа
и скърца с зъби като пес;
и каже л’ дума, кат че реже —
върлува страшно клети бес.

Едничка дума ни продумай,
с умилен поглед нас гледни;
речи — и пастрокът сумясай,
да н’ ни той толкоз тирани!

Отвали са, пръст могилна!
Разпадни са, гроб скован!
И излез ти, сръдоболна,
събуди се от твой сън!“

Но спи природа тихо, сладко,
зората в небо се блести;
а безответно, горко, жалко
там трите плачат сироти.

Ех, спи прахът, не чува: хладни,
могилен сън го ледени;
пръстта тежи на гърди тъжни —
и спи злочестата, и гний.

И спят наокол неразбудно
един до други мъртъвци;
сам’ тук-таме между им шумно
чуликат резвите врабци.