Васил Попович: Самозваний доктор Искро Кибритов

Туй ти е било зорът, помислих.

— Сиреч искаш да ме излекуваш и от тежестта на кесията ми?

— Остави глумите, казвам ти сериозно, нуждая се.

— Аз пък мислех бог знае за какво друго ще ми говориш.

— Засега този въпрос е жизнен за мене, въпрос на деня, помогни ми.

— Да си помисля.

— Помисли си набързо, не ми отказвай, че ти ми си последнята надежда.

— Много ли ти трябват.

— Сто наполеона. И двесте, и четиристотин ми са потребни, ала задоволил бих се и със стотях.

— А по-малко от стоте?

— По-малко, нито деветдесет и девет ми трябват.

— Тогава да ти заемна разликата между стотях и деветдесет и девет.

— Какво ще каже това, аз ти искам назаем, а ти си биеш шега!

— Не се шегувам, нямам време за шеги, говоря ти сериозно: да не искаш да ми изцериш и болката на кесията, както на мене или болестта от ужасния човек?

— Та за какъв ме вземаш, нима за доланджия?

— Никак. Почтен си човек, честен си доктор, познавам те отколе, но все ми се чини, че със заема искаш да ти платя твърде скъпо за мнимо докторските ти визити и за извиканата от тебе же невинна моя подигравка.

— Да ме опази бог — казва, — да съм помислил някога за такъво нещо и да пожелая да правя добро от приятелство и в същото време за корист.

— Разумява се, това би било срамно и грешно да се напъваш против силите си и да се товариш на хората силом да им правиш добрини, особито когато и сам видиш, че не я искат от тебе, на връх всичко и безкористно.

— Но ти няма да ми откажеш, я?

— Как да ти откажа, спасителя мой? Моите сандъци са отворени за тебе, нали ще ми повърнеш заемнатото с лихва? Позволявам ти да бръкнеш и бъркаш колкото щеш в тях, да тършуваш и да си вземеш назаем, колкото добрини ми си заемнал в продължение на нашето взаимно приятелство, сиреч колкото пустота си турил и намериш в тях.

— Какви са тия празни, които ми говориш? Ако имаш намерение да ми заемнеш, добре; ало ли не, кажи ми просто, нямаш или имаш, а не даваш, и аз ще си ида без нищо. Аз ще си ида, но за сетнините ми ти мисли: ти ще отговаряш през Вечния съдия, който вижда и чете тайните замисли в сърцата на хората!

— Бошлаф са тия. Ако беше това истина, Бог щеше да ти извика пръв: „Спри, негоднико, не омайвай очите на света с твоите преструвки, не затуляй ушите на хората с твоите басни.“

Както следваше, най-сетне Кибритов пламна, очите му светнаха тъй, щото и шарените стъкла от очилата му не можаха да скрият яростта му. Той скочи на нозе, стисна си дясната пестница и рече:

— Помни си това, ще дойде голям ден — малка пита, като утре ще си видим сметките, не се надявах на твоето безчестие!

— Както не се надявах, че ще те видя такъв безочлив — отговорих.

— Ти скъпо ще ми платиш за нанесеното оскърбление!

— А ти за нарушеното и силом отнето ми спокойствие, тъкмо когато от два-три дни насам най-много се нуждаех от него.

Кибритов си излезе сърдит, фуриозен. Но скоро след неговото премахване втресе ме тъй силно, щото на часа трябваше да викам доктора Владка.

— Та ти снощи беше добре, тъй добре!… Как тъй, какво ти стана пак и в един такъв неуречен час?

Аз му разказах всичката си комедия с Кибритова. Той се смя и негодува.

Дозите хинин изново ми бяха приписани. Не обичах хинина и се нажалих, че ще бъда принуден пак да гълтам това прегорчиво лекарство, и рекох на доктора:

— Господине докторе, тая заран се нагълтах с доста горчивини, пак ли ми приписваш хинин?

— Това е то, приятелю — отговори докторът смеейки се, — шарлатанинът доктор Кибритов ти е дал наместо хинин жлъчка, и в твърде неуместна доза; ала и това нищо: след малко и тоя припадък ще ти мине за всегда. Тъй ще бъдеш отърван заведнъж от две трески, едната от простуда, сиреч febrix simlex petrohanensis, другата Кибритовска или febrex Kybritosa. Само за напред гледай да се не срещаш с тоя фанфарон, за да не ти дразни жлъчката.

Аз оздравях наскоро и поченах навреме прекъснатите си занятия; но всякога, когато срещах Кибритова отблизо или от далече, сякаш ме обливаше студен пот и като че му се искаше да ме втресе от гняв.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Николай Аретов

Публикация

Васил Попович, Съчинения, Издателство „Кралица Маб“, С. 2000, ISBN 954-533-030-2

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7384]

Последна редакция: 2008-05-14 22:30:00