Васил Попович - Самозваний доктор Искро Кибритов

По едно време чувам глъчка. Някой се разговаряше с жена ми в приспата.

— Вчера се завърна, не му е добре, още лежи. Простудил се е по пътя. Оная нощ бълнува… зле се уплаших. Сега, слава богу, по му е нищо — чух да казва жена ми.

— Така, ха? Гледай, гледай, пък аз да не зная! Мога ли да го видя? — отговори другийт глас.

— Не знам, оточки спеше.

— Нищо, аз ще го събудя и ще узная от него що му е.

— Но, господине Искро…

— Но, мо, тя е моя работа. Ний сме хора и трябва да си помагаме в нужда. Аз трябва да побързам, догдето е рано, защото следствията от простудата могат да бъдат твърде опасни за него, като деликатен човек, а пък той ми е задушевен приятел, та трябва да му се помогне, макар и да…

— Но, господине Искро, докторът вече идва отскоро и му приписа нужните церове. Той не види никаква опасност.

— Няма нищо, не бърка да го видя и аз. И аз познавам по малко от болести и лекувания.

— Знам, господине Искро, но докторът заръча да го оставяме на мира.

— Никакво безпокойствие, моля, никой няма да му отнеме спокойствието; напротив, аз му съм приятел и вярвам, че той, като ме види у леглото си, ще се зарадва и ще се поразтуши.

— Тогава почекайте, моля ви, по-напред да видя какво прави и разположен ли е да ви приеме.

— Моля недейте се безпокои, аз и сам мога да влезна при него, той няма да се разсърди за това.

След тия думи на часа чух леко пъхтене и крякане, и трикратно нервическо почуквание у вратата.

— Влез!

Искро Кибритов влезе пъхтейки и крякайки.

Не бях го виждал отдавна. Никакво изменение в маймунското му лице, същий Кибритов, ала по-угоен, в същите износени дрехи, само че косата и брадата му повечко побелели. На минута аз забравих отколешните неприятни отношения между ни и го поканих да седне. Той седна, крякайки и пъхтейки.

— Научих се — казва, — че си се завърнал от Русе, и счетох за приятелска длъжност да дойда завчас да те видя и поздравя с добре дошъл. Кога изненадейно хозяйката ми съобщи, че не ти е било добре, че си бил болен и лежиш. Таман, рекох си, кстати да упражня познанията си в медицината и да ти помогна, ако видя нужда за това. Сега, приятелю, като оставям всичко друго настрана, първо, моля те, кажи ми що ти е? Защо си се изтегнал не овреме? Какво ти е? Що имаш? Казвай по-скоро, за да предварим болката ти и скъсаме напредъка й. Второ, знай, че има цяр за болката ти, не се отчайвай. Кажи какво те боли и где. От колко дни е болестта ти? Спиш ли добре? Втриса ли те? Бълнуваш ли ноще? Имаш ли ищах за ядене? Я си покажи езика, дай си ръката, да видим как бие пулсът. Имаш ли огън? С що те разтриваха? Где е стъклото? Дай да го видя. Пие ли ти се много вода? В кой час на денонощието ти става най-зле?

Той ме засипа едно по друго с толкова питания, и толкова бързо, щото нямах време и да отговоря.

Той си турга ръката ту на челото, ту на гърдите ми, разгледва ми езика, пипа ми пулса. Грабна стъклото с маста, отпуши го, мириса го, запуши го и пак го мириса, прочете надписа на етикета и каза с намръщение: „Spiritus ungenti“, от което ме досмеша, и дорече с някакво си презрение: „Мас — дрян!“ Попита ме колко пъти съм се разтривал и как с това слабо мазило.

— О, аз виждам — казва, — че е слаба тая мазилка! За твоето телосложение трябвало би по-силна, някой спиртум камфорици, арденс, защото си зле простуден и трябва да се изпотиш от разтриванието веднъж, дваж, триж, та не вярвам да ти е подействало разтриванието с това мазило. Същ шарлатанин, билерин — негодник!

Главата ми бе отегнала, ушите ми пищяха от действието на хинина, не ми се говореше и слушаше, затова оставих го на волята му и отговарях лаконически.

Кибритов ме слушаше с напрежено внимание и с някакво си престорено съболезнование в лицето. След всякой мой къс отговор той като че продължаваше да слуша какво ще му доизкажа още. Но като видя и разбра, че не ми се говореше, той си поправи очилата и ми каза с приятелски тон:

— Тежко ти е, нали? Не ти се говори дори?

— Да — отговорих.

— Разбира се, болен човек. В болестта си човек става мълчалив, капризен и нищо не му угажда, ала… — той не довърши мисълта си и неочаквано обърна разговора. — Я ми кажи, кой те лекува, сиреч кой ти е докторът?

— Владко — отговорих, — добър човек и е отличен доктор.

— Хм! Разбира ли поне от занаята си?

— Учил е в Европа, дипломиран е.

— А Русия не е ли в Европа?

Не се препирам.

— Ученик на Ополцера, нали?

— Не знам, но е опитен доктор.

— О, навярно е бос, уверявам те, шарлатанин и конски екимин! Я остави тия билери настрана. Искаш ли да се излекуваш завчас, аз мога да ти услужа, та следобед или най-късно до утре заран да бъдеш здрав и да пием пиво заедно.