Васил Попович - Самозваний доктор Искро Кибритов

— В що?

— Как в що? Да оздравееш, в що друго?

— И ти мислиш, че съм се вече толкоз уплашил и отчаял от една треска, а докторът не е в състояние да я премахне?

— А защо да не мисля, че човекът може и да знае нещо повече от докторите?

— Не ставай дете, мила моя!

— Какво дете? Ма не знаеш, че той рецепти пише на хората, изцерил е де да си свят, мнозина пък го хвалят, че като че с пръст е отнимал болката им — ядосаничко отговори жена ми.

— И ти вярваш? Странно нещо, колко е успял тоз нахал да омагьоса хората! — аз й подадох рецепта на Кибритова и й казах да го хвърли на сметта или да го изгори, за да не се мярка из къщи.

— Ка щяло да хвърлям и горя такъв рецепт?

— Тогава прави го — казвам й, — каквото знаеш, но в спецерията не ти позволявам да пращаш, и ме остави, моля те, на мира.

— Не ти ли трябва друго нещо?

— Нищо.

— Ами вода да стопля ли за нозете ти. Искро каза…

— Не трябва: Кибритов ме изпоти доста с бръщолевението си.

— Аз ще ти туря котела на огъня, то не вреди.

— Я остави се от тази охота и си гледай децата.

— Както щеш, но и аз ти съветвам: ти си зле простинал, та да ти излезе ядовитият пот…

— Няма нужда, па и без доктора Владка аз не си намокрювам нито нектите от пръстите на нозете.

— Но и Искро е доктор.

— Кой му е дал дипломът?

— Що знам аз?

— Тогава, жено, не настоявай повече и си гледах хурката, остави ме на мира.

Не бяха се изминали два-три часа, откакто Кибритов се бе оттеглил в пълно съзнание на докторското си достойнство и приемущество, ето че изново чувам пъхтене, крякане и трикратно нервозно почуквание у вратата. Не се сумнявах, че е той. Пак ще ми дрънка и ще ми боли главата тоя нахал. Обаче поченъл веднъж, трябваше и да свърша докрай наченатата комедия.

— Влез!

Кибритов влезе.

— Е, приятелю — почена той, — направи ли, което ти наръчах? Тури ли си нозете в гореща вода? Изпи ли горещия чай от лайкучка? Изпоти ли се, премени ли поне две-три ризи? Взема ли от лекарството? Колко пъти взема досега, ако си вземал?

— Не съм още нищо направил.

— Как! Ах какъв човек! А защо, моля ти се, да не направиш, което ти казах? Кое ти възпрепятства? Не за здравието ти ли се тиче?

Той не ме питаше, а простичко речено караше ми се с едно неприятно до отвращение клензуване. Като ми говореше, гледачите му бяха впити в моите очи, като че искаше да прочете в тях разположението ми и тайните на вътрешните ми помисли, халис доландарджия! Аз мълчах и продължавах да го гледам с учудвание.

— Какво мълчиш, като… или не чуваш, отговаряй, защо?

Кипна ми, но сдържах се.

— Не рачих.

— Тъй кажи. А защо не рачи? — продължи той в същия тон. — Какво ти побърка, моля те, да употребиш едно просто, но спасително средство?

— Предписанията на доктора Владка, па и защото не рачих да се излагам на нова простуда.

— Среди едно горещо лято, нели? Казах ти да се оставиш от конските екими.

— Но аз взимам дози хинин и не ща да бъркам лекарствата, за да не ми повредят.

— А кой ти каза, моля те, че моето лекарство ще повреди на твоя хинин?

— Не знаях.

— Това е то, не знаеше. Направи и вземи поне довечера наръченото. Ето аз ще дойда надвечер да те навестя и да ти помогна, па ако видя, че с добром не рачиш, силом ще те накарам да изпълниш заръките ми.

Чекай, мисля си, да видя догде ще го изведе нахалството му.

— Благодаря, приятелю, не се труди за малки работи.

— Обещай, че ще изпълниш заръките ми.

Досмеша ме.

— Може — рекох.

— Не „може“, а речи „ще“: аз неопределености не обичам!

— Не знаях, приятелю, че си бил толкоз настойчив, добре че ми го каза. Ето, отговарям ти — ще.

— Е тъй те обичам. Сега сбогом, до утре.

— Със здраве.

Привечер доктор Владко замина да ме види и ми обяви, че треската ми съвсем изчезнала сега засега, че ако не се яви през идущата нощ, на утрото аз ще бъда здрав-здравеничък и няма нужда той да ме посещава повече, разве в случай на някой нов припадък. И наистина треската ми бе изчезнала. През нощта спах спокойно, не усетих никакви симптоми за ново неразположение. На заранта се събудих в пълните си сили, здрав, весел и в добро разположение на духа. При всичко това аз погълнах още една доза хинин, облякох се, поразходих се в двора, върнах се и си полегнах на канапето, за да си отпочина и да си попремисля за длъжностите, когато Кибритов изненадейно дойде. Тоя път той нито изпъхтя, нито изкряка, нито дори похлопа на вратата, а се вмъкна като някой внезапен съгледатай. Догневи ме, та ми заболя главата от яд. Влезе, знаете, и веднага ме попита: