Васил Попович: Самозваний доктор Искро Кибритов

— Где тоя господ — отговорих.

— О, бъди уверен, че ще те изцеря и ще станеш добре, дори от желязо по-як; за това няма, освен да ми се предадеш и да ми слушаш наставленията.

— Нима разбираш от медицина?

— Кой? Аз ли? Пък че не разбирам! Та от що не разбирам аз? Разбирам, господине, и което разбирам, разбирам го добре, ще видиш и ще се убедиш лично. Може би аз разбирам несравнено повече от вскякого Вълка или Владка, които не чинят дори колкото праха на обущата ми. Освен това практика имам забележителна, а за успехите ми питай когото щеш.

— Може, приятелю, но аз не те познавам и като стар доктор.

— То е стара работа. Аз зная такива церове, за които нито един доктор в света не само че не е имал понятие, но не е и сънувал. Кажи, съгласен ли си?

Аз мълчах. Новата светлина, в която искаше да ми се представи Кибритов не само ме зачуди, но ме и заинтересува неизказано. На време главата ми като че поолекна. Искаше ми се да видя догде ще стигне бърборливото му нахалство.

— Сега слушай ме — протака той, — аз няма нито да очеквам твоето съгласие, защото те познавам открай за доста упорит и нерешителен: с такива хора трябва да се постъпва решително и с мълниена бързина. Тебе никой не ще те оздрави, освен мене, знай това на вярно.

— Казвай по-нататък — отговорих, — аз слушам.

— Добър белег — отговори Кибритов. — И тъй, бъди добър първо да ми доставиш един къс хартия и едно оловче.

— Не ми се става сега, приятелю, главата ми се върти и ми тежи.

— Ах, тогава чекай — и той си попипа джеба на сетрето. — Да, аз съм имал при себе си бележната книжка, и молив съм имал.

С тия думи той бръкна в пазувата си, извади бележната си книга, изтегли молива, избра една по-чистичка страничка и почна да дращи по нея. След като я изписа, той я одра и ми я подаде.

— Дръж това първо. Второ, приятелю, ще наръчаш немедлено да ти сгорещят вода за нозете, ще хвърлиш в съда или в коритото, все едно, една-две шъпи трици и една кривчка сол и ще си туриш нозете в горещата вода, ала гледай да не ги попариш като кокошка за скубане. Трето, накарай съвременно да ти сварят един добър чай от лайкучка, инак подрумниче, латински „хамомила“, и щом си подържиш нозете до изпотяване и почнеш да се потиш, извади ги, изтрий ги до сухо, изпий чая, легни си, завий се добре, изпоти се, предреши си ризата, а сетне взимай и приписаното лекарство всякой час по една голяма лъжица, като по тоз начин повтаряш дозата до среднощ или поне догдето ти се приспи. Това ще направиш непременно, в точност както ти казвам, ако искаш утре да бъдеш здрав и да ме черпиш, да?

Аз кимнах от глава и притурих:

— А доктор Владко и хинина?

— Остави тие билери настрана и запрати тия отрови! — извика Кибритов.

— Добре, но, приятелю…

— Не обичам никакви противоречиви нота; ще слушаш и ще изпълняваш в точност заръките ми, защото искам да станеш здрав и повече нищо.

— Повече нищо?

— Нищо, нито йота. Сега сбогом и довиждане.

След последния си лаконичен отговор Кибритов стана пъхтейки и крякайки, сне си очилата, отри ги о кърпата си, надена ги пак, закопча си сетрето, подаде ми ръката си, нарече ме свой пациент и си отиде като ист доктор, комуто визитата се бе свършила и не му оставаше друго що да прави у възглавието на болника.

Въздъхнах си. Попитах се що беше това и ако не беше някоя халюцинация, извикана от болното ми състояние. Ала тук нямаше и не можеше да бъде никаква халюцинация: Кибритов, всепознатий Кибритов току-що седеше и разговаряше с мене. Идеше ми да не повярвам за нравственото му падение до такваз степен. Откога се е впуснал той, мисля си, в явен доландарджилък и в билерски мистификации; кое го е накарало и кара и защо толкоз настояване и увиване още в първата си среща с мене след толкоз години взаимно отбягване един другиго? Предишните му истории аз знаех; аз знаех също така и наклонността му към шарлатанство, за което и не твърде го имах на очи. От своя страна и той ме имаше записан на тефтерчето си като вариклечко, саможив и неоткровен приятел. Ала аз не го мислех дотолкова нагъл. За друго дойде той, мислех си, навярно друга бе целта му, но на първий път друго излезе.

Жена ми влезе.

— Ти чу ли Кибритова? — попитах я.

— Аз всичко подслушах.

— А ти где беше, като се разговаряхме?

— В смеждната стая.

— Е, какво мислиш за тоз отважен, безочлив мъж?

— Защо да е безочлив? Не добре ли те поучи човекът? Може и да ти помогне, аз още снощи ти казах да си туриш нозете на баня, човекът иска да ти помогне.